Непорасналото дете на модата, което остана завинаги на 59
„Ние сме тук, за да преобразим жените, ние сме тук, за да им дадем любов“, казва Албер Елбаз в последния си разговор с Никола Фелпс от Vogue през януари тази година и в това изречение е събрана цялата му любов към модата и най-вече към жените. Цял един живот в едно изречение. Дали го обичат жените? Обожават го. Спонтанен, забавен, остроумен, топъл – като непораснало дете, и в същото време безсрамно талантлив, гений, който знаеше как да накара сърцето на една дама да прескача от вълнение, като я облече в най-красивата и конструирана до перфектност рокля. Ненавременна и внезапна беше загубата на дизайнера, който също като Кензо Такада бе отнет от света на модата вследствие на коронавирусна инфекция. Малко преди това обаче Албер Елбаз успя да сбъдне последната си мечта – да се завърне на модната сцена със собствен лейбъл – AZ Factory. Направи го с обещанието да се противопостави на индустрията и на клопките, в които поставя дизайнерите през последните години, и да подари на жените това, което искат. Защото той винаги е знаел какво искат жените.
Когато Мерил Стрийп печели „Оскар“ през 2012 г. за „Желязната лейди“, тя носи негова рокля от златно ламе, направена от рециклирани пластмасови бутилки. „Роклите на Албер за Lanvin са единствените, с които се чувствам себе си или дори като по-добра моя версия“, казва тогава актрисата. „Ако дрехите изглеждат красиви на закачалките, не е задължително да изглеждат красиви по тялото. А това, което може да не изглежда добре на закачалката, може да изглежда добре на тялото. Джефри Бийн веднъж ми каза, че модата не е това на гърба или в предната част на палтото, а това между тях.“
Неговата задача, споделял е и самият той, беше „да накара халата да изчезне. Точно както в архитектурата и интериора. „Когато влезете в стая, дори когато всичко е дело на много добър архитект, не си мислите „какъв красив дизайн“. Предпочитате да вярвате, че никой не го е пипал. Искам да създам нещо, обречено да изчезне. И всичко, което искам да видя, е лицето на жената, която го носи.“ Самият Албер носи радост, смях и неслучайно остави след себе си своите „алберизми“, защото може би всички така трябва да преминаваме през дните си – с възможно най-много красота и непринудения смях на детето в нас напук на живота, който често никак не е смешен.
„Величието на наследството на Албер Елбаз никога няма да избледнее – нито от историята на модата, нито от гардеробите на жените, които винаги са носили неговите рокли“, споделя журналистката от Vogue Сара Моуър, която си спомня първата си среща с него през 2002 година, когато той вече е творчески директор на Lanvin в Париж. „Това е от онези моменти, в които осъзнаваш, че един дизайнер е на път да разтърси света на модата“, казва тя. Тогава Lanvin съвсем не е това, което е трябвало да бъде. „Подмятана“ между различни умове, модната къща има нужда от гения на Елбаз, за да се върне в сърцето на Париж, в сърцата на жените.
Обемни силуети от тафта и коприна, бляскави бижута, огромни ципове, елегантни палта – Албер превръща модата в завладяващ спектакъл между изискаността и практичността. И намира златната среда, за да могат всички отново да отправят поглед към позабравената модна къща.
Самият той обаче не се появява от нищото, а е извървял нелек и дълъг път, за да си извоюва мястото в Lanvin. Дебютира в Париж за Guy Laroche след дълги години работа за Джефри Бийн в Ню Йорк, Елбаз е натрупал достатъчно опит във висшата мода, най-вече с работата си за Ив Сен Лоран. Той е на 37, когато Пиер Берже му предлага да поеме Rive Gauche, за да може Сен Лоран да се фокусира върху висшата мода. Сбъднатата мечта обаче се превръща в болезнен спомен, когато Gucci Group придобива собствеността над Yves Saint Laurent. „Животът е пълен с изненади и аз вярвам в кармата и в съдбата. Понякога е болезнен, не всичко е лесно, страхотно и великолепно, но трябва да преминем през тези моменти и по-късно да разберем, че може би има причина за тях“, споделя години по-късно Елбаз. И винаги ще помни своя приятелка, която била много болна и затова си купила диаманти. Много диаманти. Гледала към тях и се надявала да се чувства по-добре. След тази случка, когато се озовавал на парти и виждал жени с диаманти, знаел, че някъде там, вътре в тях, нещо боли. Защото дори и най-бляскавите скъпоценности не могат да накарат болката да изчезне. Но пък колко много мечти раждат тези диаманти. И колко любов.
