Великият актьор ще държи публиката в напрежение до финале гранде
Ален Делон не спира да предизвиква публиката, независимо че от дълго време насам нито е заставал пред камерите, нито е излизал на сцената. Той е виртуоз в съспенса и затова сега целият свят се пита ще има ли евтаназия. А че няма да има, е повече от сигурно – Гепардът никога не се предава. Но и двамата Делон – и Ален, и първородният му син Антъни, са обречени на рефлекса за публичност и сензационност, колкото и да се кълнат в обратното. Затова наследникът използва някои логични и човешки откровения на татко си, за да хвърли въдица към читателите, които би трябвало да похарчат 18 евро за новата му изповедна книга със заглавие Entre chien et loup („Между кучето и вълка“, което е идиом във френския за часовете между светлината и тъмнината). Всъщност Антъни негласно припомня, че много иска да е като баща си – от която и да е страна на луната. „Можех да заключа, че този мъж – баща ми, не ме обича и по този начин да му позволя да унищожи част от мен. Но бях разбрал, че той ме е искал като нищо друго на света – с безграничните любов и плам, толкова специфични за младостта“, звучи в интродукцията. Та във въпросните мемоари Делон Младши разказва как великият кинаджия го предупреждава: стигне ли се до машинарии за поддържане на съществуването му, просто да издърпа щепсела от контакта. Но това абсолютно не означава асистирано самоубийство.
Трагичната тема се появява в дневния ред на фамилията, когато Натали, бившата и единствена съпруга на Ален Делон и майка на Антъни, е диагностицирана със скоротечен рак. Тя умира няколко месеца по-късно, но не е ясно дали се е стигнало до евтаназия – бившият й мъж, който остава с нея до сетния й дъх, разказа, че е така, но Антъни отрича. Изненадани липсват – противоречията,
скандалите и загадките
са задължителни в графика на клана. И това е така още от самото раждане на едно от най-свещените чудовища в европейското кино. Ето и някои епизоди от живота на последния самурай на XX век.
Сред митовете в биографиятана Ален Делон е и далечното му родство с Наполеон, тъй като родителите на актьора – Едит и Фабиен, са от Корсика. Когато през 70-те журналисти го питат дали наистина има нещо общо с гангстерите в Марсилия, той отговаря: „Приличаме си с тях – нали аз съм от Корсика!“ Фабиен е управител на квартално кино, Едит работи в аптека. За детството на Ален има различни версии, но истината никога няма да излезе наяве, както и много други неща от битието му. Родителите му искат момиче, затова на първите си снимки той е с рокля, което надали би могло да се тълкува по фройдистки за последвалия му легендарен мачизъм. Той е едва на 4, когато Едит и Фабиен се развеждат – формалната причина е, че главата на семейството не успява да го изхранва. „За мен раздялата им беше истинска трагедия“, ще каже Ален Делон през 1969-а. Дават го в приемно семейство на север, във Френ, Нормандия. Къщата е съседна на местния затвор и бъдещата звезда рита топка с децата на надзирателите във вътрешния двор на това далеч не богуугодно заведение. Така малкият много рано и бързо започва да разбира, че категориите „добри“ и „лоши“ са различни за различните касти. Но разбира и още нещо – че никога няма да бъде сигурен в почти ничия любов и че винаги ще търси позволени и непозволени прийоми да компенсира липсата й.
Едит се омъжва отново – за месаря Пол Булон от Бур ла рен. Междувременно Ален сменя – пак според легендите – 17 училища. Когато осиновителите му умират, Фабиен го изпраща в интерната „Сен Никола“. „Постоянно ме затваряха в някакви интернати, но отвсякъде ме гонеха – бях адски буен и недисциплиниран. Истински дивак.“ Изключително красивото момче обаче се оказва отличник по математика и вероучение и отците в „Сен Никола“ решават да го правят свещеник. Той, естествено, не желае и замисля бягство в Америка. Успяват да се измъкнат заедно с някой си Даниел, но ги хващат. Пастрокът му най-после го прибира вкъщи – или по-точно в кланицата. (Делон и досега се хвали, че умее да транжира мръвки и е цар в обработването на шунка.) И когато всички си мислят, че повече няма какво да се направи за ужасяващата асоциалност на Ален, той се записва доброволец във флота, а после се прехвърля в сухопътните войски в Индокитай. Всеки психоаналитик ще заключи, че Ален иска да докаже на себе си, че е стопроцентов мъж и да поприкрие ранимата си душа. Може би затова е щастлив при схватките по улиците и от оръжието в ръцете си. Би трябвало да бъде наемник за пет години, но приключва по-рано – смята се, че го гонят заради незаконно присвояване на джип. Няма съмнение, че лошото момче от интернатите приема на нож дисциплината на военните. „Военните ме направиха мъж“, ще твърди във всичките си интервюта през следващия половин век Ален Делон, но някои от биографите му намекват, че военните са го превърнали и в жесток човек, в машина за убиване. Оттогава датира и полюсната философия на звездата –
