или си приятел, или си предател
През пролетта на 1956-а се завръща в Париж – неустоимо съблазнителен и за жени, и за мъже. Отказва да се прибере в дома на пастрока си. Заедно с някой си Люсиен, също като него уволнил се от армията, наемат стая в треторазряден хотел в подножието на Монмартър. Парите на двамата приключват скорострелно и Ален бачка каквото му падне – разнася вестници, става келнер на „Шан-з-Елизе“. В свободното си време обикаля кафенетата на Левия бряг. Там го открива Бриджит Обер, с 10 години по-възрастна и с още толкова по-опитна от него. Тя го представя на Жан-Клод Бриали – един от малкото артисти във Франция, които в края на 50-те имат смелостта да оповестят своята хомосексуалност. Бриджит и Бриали водят Делон на фестивала в Кан – в каква конфигурация е бил сексът на Лазурния бряг, може само да се гадае. В онзи момент Ален няма интерес към актьорството и дори смокингът под наем му идва в повече. Затова остава леко шашнат, когато чува предложението: „Елате в хотела да ви запиша!“, от Хари Уилсън, откривател на таланти, изпратен на Ривиерата от Дейвид О. Селзник, продуцент на оскаровите продукции „Отнесени от вихъра“ и „Ребека“. Следват полет до Ел Ей и пробни снимки. Делон не знае и дума свестен английски, ако го поназубри за три месеца, Селзник му обещава договор за седем години. Но
една дама пренасочва вятъра на промяната
Мишел, съпругата на режисьора Ив Алегре, който търси неизвестен млад хубавец за новия си филм „Когато е намесена жена“. Алегре дава на Делон дребна роля и значим съвет: първо да направи кариера във Франция, а след това да се пазари в Холивуд. Ален се вслушва в думите му – и още в онзи съвсем начален етап заявява дяволската си интуиция. Ив Алегре също не греши – Делон го чака световно бъдеще и не си струва да го рискува заради възможността да бъде кратковременния френски Джеймс Дийн в Холивуд. За благодарност Ален прелъстява Мишел.
Вторият си филм Делон снима с Марк Алегре, брат на Ив Алегре и любовник на Жан Кокто – „Бъди красива и мълчи“ с Милен Демонжо. Пред камерите се озовава и с Жан-Пол Белмондо, с когото се запознават още на пиянските запои в апартамента на Бриали. Следва „Кристин“ – скучният филм, в който за първи път е централен герой, го въвлича във фаталната любов на живота му: с Роми Шнайдер. Ален е толкова непоносим като австрийски лейтенант, че критиците го сравняват със земята. Той им обещава, че при още един подобен провал ще се върне към келнерството и разнасянето на вестници. А на Роми обещава, че ще се женят. Въпреки клетвите и бурния романс през следващата петилетка остават само годеници, което пък носи световна слава на Делон много преди истинските му успехи в седмото изкуство. Майката на Роми – актрисата Магда Шнайдер, ненавижда Ален. През 1982-ра, малко след смъртта на Роми, тя ще сподели: „Той правеше с нея всичко, каквото искаше. Насилваше я – и физически, и психически. Промиваше мозъка й. С целувки и шамари я караше да повярва в морал, който не беше нейният. И въобще не беше никакъв морал, защото позволяваше мъжете да бият жени, да спят с други мъже, приемайки от тях пари, роли и апартаменти.“ Дребната буржоазка от Германия, омъжила се изгодно за аристократа Волф Албах-Рети от Виена, ненавижда плебея Делон и мъжкото му обкръжение. Защото не само Жан-Клод Бриали е луд по него. Продуцентът Жорж Бом също е готов да даде едната си ръка, за да бъде обичан от Ален. Той е в основата на много от проектите на Делон и е най-стабилната му опора, каквото и да се случва в бизнеса. След още два филма – „Слаби жени“ и „Пътят на учениците“, Ален Делон най-после успява да се измъкне от „първолашкия“ си период в занаята. Той дори се възмущава и се „отвращава“ от факта, че обсъждат красотата му преди таланта. Само за три години – без нито една минута професионално обучение, става един от най-популярните млади артисти на Франция.
„Той е любимият ми идеален убиец“
Делон е първият „Талантлив мистър Рипли“ – героят на крими кралицата Патриша Хайсмит, който пробива в живота чрез мошеничество и бруталност. Застрелва приятеля си, към когото изпитва нещо като любов, а после се освобождава от нежелан свидетел на престъплението. Рене Клеман нарича филма си „Ярко слънце“, а Ален Делон измайсторява първия си впечатляващ персонаж. „Той е любимият ми идеален убиец“, хвали го писателката. Но преди да се стигне дотам, Рене Клеман вика Делон за съвсем друго превъплъщение. И той му отказва, след като прочита сценария и обяснява защо някои от епизодите, свързани с гангстерската сюжетна нишка, звучат фалшиво. Рене Клеман отлага старта на снимките със седмица, преработва фабулата и предлага на Делон да е Рипли.
„Ярко слънце“ е трамплинът към „Роко и неговите братя“ на комуниста със синя кръв Лукино Висконти ди Модроне. Всъщност той е най-съдбовният ментор и гуру на Делон – мечтаният изтънчен, образован и влиятелен баща, който момчето от кланицата никога не е имало. Отношенията им са откровено любовни, което не смущава прекалено Роми Шнайдер – още повече че Висконти се грижи и за нейните сценични изяви. „Даже и да изпитвам
желание за авантюри с мъже
какво от това? Не ми пука какво говорят хората – в любовта всичко е позволено“, твърди Ален, който през 80-те ще нарече един от парфюмите на своята козметична фирма „Време за обич“.
Следващото общо голямо събитие за Делон и Висконти е „Гепардът“. Неслучайно най-силната връзка в историческата драма е тази между Танкреди и неговия чичо, графа – Бърт Ланкастър, огледален образ на Висконти. Анджелика – Клаудия Кардинале, е само за подслаждане. Еротиката е в кадрите между граф Салина и Танкреди. „Отношенията между мъжете са много по-сложни и по-интересни – категоричен е Делон. И добавя: – Няма ден в живота ми, в който да не се сетя за Лукино Висконти. На него дължа всичко, което съм. Той беше авторитет. Незаменим. Мястото му завинаги остана празно.“ Ален и досега носи на врата си златния скорпион, подарък от Висконти. Третият им кинопроект обаче остава неосъществен – италианецът иска да снима любимия си Ален в мащабна лента по „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Много по-късно Делон влиза в костюмите на хомосексуалния барон Дьо Шарлю в „Една любов на Суан“ по романа на Пруст с режисьор Фолкер Шльондорф. Висконти вижда своя фаворит и в „Чужденецът“ по Камю, но заради заетостта на французина ролята отива при Марчело Мастрояни.
