Шахът на Господ
Кристиян Жак, който става много прочут с филма си „Фанфан Лалето“ с Жерар Филип и Джина Лолобриджида, през 1962-ра започва в Югославия снимките на историята за Марко Поло „Шахът на Господ“. Продуцентът обаче фалира и всичко е стопирано. Но Ален Делон се запознава в Белград с Милош Милошевич, който също като него е млад и секси хубавец. Двамата пристигат заедно в Париж. Гостът остава задълго в апартамента на актьора независимо от факта, че е класически балкански мафиот, който се занимава с трафик на наркотици и бели робини. За Ален той е бойният другар номер едно. И когато Милошевич е наръган с нож при сбиване в Париж, Делон му подарява красива сребърна четка за коса със сантиментално посвещение „На моя приятел в живота и смъртта“. Бандитът от Югославия мъкне в дома на Делон всякакви криминални типове, които го крадат на поразия, но той е над тези неща. Това е голямото му изкушение и в реалността, и в киното – да се изплюе върху йерархията, да прави контракултура. Милошевич запознава Ален с още двама като него – Стефан Маркович, който не след дълго ще бъде убит като куче, и мароканската сервитьорка и бар дама в Марсилия Франсин Канова, която ще се нарече Натали Бартелеми и ще се омъжи за Делон. Но преди сватбата Делон ще трябва да откупи гаджето си от гангстерите в Марсилия, които са от най-свирепите корсиканци. И той плаща на сводника й 50 милиона стари франка – или поне така пише в жълтата преса в края на 60-те. Така още веднъж става ясно, че Ален постига така мечтаното от него
преливане между киното и реалността
И го постига съвършено. Потвърждава го дори вечно скептичният Жан Габен, с когото за първи път си партнират в „Музика изпод земята“: „Свалям му шапка. Той е истински професионалист.“ А скандалите не спират. Когато Антъни Делон се ражда в Ел Ей, жълтата преса гръмва, че бащата на бебето е Милош Милошевич, с когото Ален толкова много си прилича визуално и който ще умре като в кървав трилър.
За тези, които познават Ален Делон извън имиджа му на Казанова, не е изненада, че неговата продуцентска компания, която управлява заедно с приятеля си Жорж Бом, произвежда първия критичен филм за Алжирската война, абсолютна тема табу във Франция. Заглавието е „Непокорният“ и Делон е протагонистът – беглец от чуждестранния легион в Алжир, който умира в ръцете на детето си. Негативната реакция не закъснява и той е обвинен в „гавра с националните идеали“. Антивоенната лента е първото от поредицата политически ангажирани произведения, продуцирани и изиграни от Делон: „Вдовицата Кудерк“, където е избягал затворник ала Жан Валжан, „Двама мъже в града“ – страстна пледоария против смъртното наказание и перфектен дует с Жан Габен, „Господин Клайн“ – там е безскрупулен антиквар, който в крайна сметка става пътник в поредния еврейски влак за Освиенцим през нацистката окупация на Париж. Горещият привърженик на генерал Дьо Гол възпява свободата във всеки от филмите си. „Непокорният“ е свален от екраните във Франция и е цензуриран. Неслучайно
Делон ненавижда интелектуалците
не само заради осъзнаването на факта, че му липсва обща култура. „Самохвалковците от света на киното предизвикват моя смях. Не мисля, че тези типове са интелектуалци. Левите интелектуалци също са псевдо. Всички те дърдорят и дърдорят – скучни са и прикриват гузната си съвест“, коментира той през 1979-а. И не пропуска да похвали гангстерите: „Те не са търговци. Нито счетоводители. Те са истински характери и държат на своя кодекс. Бях млад войник, когато ме приеха за свой приятел. Сега, когато съм известен, не биха ме поставили в конфузна ситуация, изтъквайки приятелството ни.“
Никога не губя, никога истински
„Самураят“ е филм, който окончателно налага Ален Делон като световен актьор. Интригата започва през 1963-та, когато Жан-Пиер Мелвил пише сценария единствено за Делон, който обаче му отказва, без да е прочел и ред. Причината – по това време работи в Холивуд. Мелвил обаче е убеден, че ще се срещнат отново, и просто прибира папката в чекмеджето. През 1967-а се преоткриват и снимките започват. Джеф Костело е професионален килър, действащ безотказно в черния си шлифер, кожени ръкавици и шапка милитъри. Той няма приятели, а мишени. Общува мило само с птичката, която чурулика в голата му стая. Една от съвсем малкото реплики на Джеф Костело – най-самотния убиец в историята на киното, е „Никога не губя. Никога истински“. Неписаното мото на Ален Делон, който никога няма да се самоубие.
