Първата жена, преминала скоростно маршрута Ком-Емине Антония Григорова не умее да стои на едно място. И мечтае някой ден да се яви на летни олимпийски игри
Животът е странна комбинация от случайности и срещи, които те променят. Предизвикателства, които те учат на смирение, но и ти отварят нови хоризонти за развитие. Докато пиша това, си мисля как ли би се развила кариерата на една от най-известните бегачки на ултрадълги разстояния Антония Григорова, ако преди години бе завършила първия си на шега започнат ултрамаратон „Витоша 100”. Дали би продължила да тича към върховете, или би останала доволна в низините? Щеше ли да се хвърли презглава по билото на Стара планина, за да завърши с рекорд 600-те километра на маршрута Ком-Емине? Дали някога би се редила на стълбицата с най-добрите мъже атлети у нас?
Вероятно – да. Антония е от онези жени, за които спортът не е просто начин на живот. Той е онова необходимо
условие за смислено съществуване и развитие
Не само физическо, но и психическо. Доказват го дългите години, в които го практикува не само за удоволствие, но и като своя професия. Движи я постоянното й желание да доказва, че може още и още да постига в него. Но провалите и предизвикателствата са онази необходимост, която й носи така важната за всеки спортист мотивация.
„Винаги ще помня първия си ултраматарон – „Витоша 100”. Не отидох като състезател, а като пейсър. Това е човек, който се движи до бегача и го подкрепя и мотивира за определен участък. Аз бях пейсър на брат ми и тръгнах със самочувствието на професионален спортист, който се явява на аматьорско състезание. Уви, оказах се крайно заблудена. Докато тичахме двамата, покрай нас започнаха да профучават хора, групи и това ужасно ме вбесяваше. Брат ми се отказа след 30-ина километра, но аз се заинатих и реших да финиширам, макар и без да мога да участвам в класирането. Започнах да набирам, изпреварих много състезатели и тогава направих грешката да сменя обувките си. Последните 30 километра от трасето едва се движех от болки в краката, направих и травма, но с едната упоритост завърших. И си обещах повече никога да не се чувствам така безпомощно…”, разказва Антония.
През последните години името й стана нарицателно за женска сила, воля и издръжливост. И не на последно място – хъс. Точно преди четири години Григорова стана
първата жена, преминала скоростно най-дългия туристически маршрут в България
Ком-Емине за едва 5 дни и 23 часа. За сравнение повечето туристи вземат това разстояние от близо 600 километра за 15 дни. С успеха си Антония стана най-бързата жена, пробягала терена, който се движи по билото на Стара планина и завършва до самия бряг на Черно море. Постижение, което до днес не е подобрено от нито една друга състезателка. След този успех обаче Григорова не се отказа от тичането на ултрадълги дистанции (разстояния над 42 километра) и продължи да си поставя нови и нови предизвикателства. Сред тях са световните състезания скай рънинг – серия надпревари на висока надморска височина с дължина на трасето над 50 километра. Срещаме се точно седмица преди едно от тях, което се състоя в Италия (на него Антония завършва на четвърто място с впечатляващо бягане). Отделя ми час в забързаното си ежедневие, за да поговорим за свободата да тичаш сред дивата природа и да усещащ вятъра в косите си.
„Бягането е неделима част от живота ми. През годините винаги е съпътствало подготовката ми за различните спортове, които съм упражнявала професионално. И никога не ми е стигало просто да изпълня нормативите на треньорите си. Исках още и още да изпитвам лимита си. Често дори се ядосвах, че ме спират да бягам колкото искам, за да не се изтощя.”
Преди да се захване с тичането в ултрамаратони, 34-годишната жена е активен състезател в по ски бягане.
Има по две участия на зимни олимпиади
и на световни първенства. Надпреварва се и в дисциплината спортно ориентиране. При нея участниците проверяват уменията си за навигация, концентрация и бягане в непозната природна местност, като трябва да преминат през обозначени контролни точки. Прави го сякаш между другите си задължения, но и за да е винаги близо до спорта – нейният извор на живот.
„Не мога да стоя далеч от маратонките си за тичане. След 600-те километра на Ком-Емине се измъчих – бях си обещала да не излизам да бягам 2 седмици. Беше мъчително. Сега вече не го правя и след всяко състезание тичам поне по 5 километра”, разказва тя. И това е голяма радост не само за нейното тяло, но и за домашния й любимец, който изпитва истинска ревност, ако Антония излезе да бяга без него. От около година той е нейният пейсър и винаги е готов да катери някой планински връх. Любовта им е от пръв поглед и се случва на базата на Белмекен, където често протичат тренировките на Григорова. Пухкавият питомец от порода швейцарска овчарка си няма стопанин и й прави впечатление с нескончаемата си енергия и жизнерадостност. „Беше нещо като талисман за спортистите. Постоянно тичаше с някого от тях и веднага щом се върне един състезател, хукваше с друг.” След семеен съвет Антония взима кучето в софийския си дом и така се сдобива не само с верен приятел, но и с идеалния пейсър – неуморен също като нея.
Докато говорим за състезания и натоварвания, хвърлям крадешком погледи към Антония и се убеждавам, че силата невинаги е видима. Тя ми изглежда толкова дребничка и крехка, че някак ми е трудно да повявам как тялото й почти постоянно е подложено на жестоки физически натоварвания. Но Антония ме убеждава, че ние, жените, сме много по-корави, отколкото е видимо. Може би затова ултраматароните нямат толкова категорично разделение на състезателите по полове, а са с еднакви дистанции за всички. Самата тя наблюдава, че у нас все още са малко жените в този спорт. Затова пък постиженията им са впечатляващи, а конкуренцията е сериозна. Много често дори се случва Антония да тича толкова бързо, че да се надпреварва с мъжете за най-добро време.
„Може би този спорт изравнява силите между половете, защото в него е важна не само физическата сила, а и здравата психика. Дори, за да съм честна, може би дава малко превес на нас, жените”, споделя бегачката.
Думите й имат своите доказателства. Преди години тя завършва надпреварата „Пирин Ултра” с равно време със свой съперник мъж. Двамата изминават трасето от 160 километра в най-красивата ни и стръмна планина, като през повечето време Антония води в задочната им битка с три часа преднина. На последната си спирка обаче се забавя – отбива се в хижа по маршрута, където ляга да поспи за малко. Когато двамата се срещат на вратата, конкурентът й решава да не спира, а да продължи до края. Това му позволява да застане редом до Антония при финалното измерване на времето, което и за двамата е 38 часа и 12 минути. Вторият мъж в класирането е зад тях с цели 5 часа и половина, а друга жена не стига до финала. „Мъжете и жените имат различни класирания, но в това състезание моя тактическа грешка ме спря да съм с най-добро време”, усмихва се бегачката.
Като на шега през 2018 година отново се оказва
първа и сред мъжете
и сред жените в надпреварата „Адвенчър скай рън”. Трасето е дълго 55 километра и се движи от Боровец до Мусала. В него състезателката до края не знае, че води, и с изненада разбира, че най-доброто мъжко класиране е на 11 минути след нея.
„Колегите ми ме качиха на стълбичката при себе си и беше забавно. Нямаше напрежение или някаква злоба, че са победени от жена. Битува джентълменското поведение”, удовлетворена е Антония.
Разбира се, не всичко е така розово и нерядко чува злостни подмятания. Те най-често идват от хора, за които надпреварите в ултрамаратоните трябва да не са достъпни за професионални спортисти. Аргументите им са, че те имат много повече време за подготовка и получават спонсорства, които ги облекчават финансово. „Но лично за мен това как човек разпределя времето си е въпрос на организация и избор”, отсича тя.
Макар тичането да се е превърнало в основното й занимание, то далеч не е единственото. Григорова работи в Министерството на отбраната и служи в спортна рота. През октомври ще се състезава в Световните военни игри в Китай за честта на родината ни. Освен това е заета с отглеждането на своя 8-годишен син Натаниел. Момчето също като нея е увлечено от спорта и трудно се свърта на едно място.
„Аз съм като всяка жена, която има семейство, домакинство и задължения. Обичам да се грижа за тях. Преди години именно това ме убеди да се насоча към бягането, защото то позволява да се практикува навсякъде, а не само на писти и по лагери в чужбина. Като състезател в ултрамаратони съм през повечето време у дома, подготвям се, но мога да имам и относително нормален живот”, разкрива Антония. И споделя, че се надява някой ден да увеличи семейството си с още деца.
Чудя се какво ли се върти в главата й, докато бяга? Антония споделя, че по време на състезания се съсредоточава над терена, но ако просто тича за удоволствие или не се е впуснала в надпреварата заради класирането, мисли за абсолютно всичко. Понякога например за маникюра си, който е нейното любимо женско кокетство. „Не обичам да нося грим, когато тичам, а бягането не предполага и специална прическа, защото няма как да я опазиш. Но затова пък е удоволствие да съм с хубави нокти преди старта. Може би това е моята малка слабост!” А какво са жените без поне една малка слабост. Дори най-силните сред тях…