А ТИ кога ще имаш деца?

И защо това е въпрос, който не просто не трябва да се задава на една жена  независимо от нейната възраст, кариера и социално положение. И не, не става въпрос за модерен феминизъм…

Текст Цветелина Вътева

„А наследник кога?“ „Кога ще му родиш на мъжа ти едно детенце?“ „Кога ще си хванеш мъж, който да ти направи едно бебе?“ „Кога ще им родиш на вашите едно внуче?“  „Нали знаеш, че след 30 яйцеклетките започват да стареят със скоростта на светлината? Твоите скоро ще ходят с бастуни.” „Тик-так, тик-так. Нали знаеш… биологичният часовник тиктака!“ „Като имаш дете, животът ти ще добие смисъл.“ „Роди едно дете да се оправиш.“

Тези и още десетки подобни въпроси и непоискани съвети неизбежно се изсипват върху главата на всяка жена, имала наглостта да доживее 30 години, без да изпълни свещения дълг на своя пол: да стане майка.

Темата за грубостта и неудачността на нездравото любопитство към статуса на женската утроба бе наскоро повдигната от актрисата Марго Роби. В интервю за Vogue тя казва, че редица журналисти й задават въпроса кога ще има деца, при положение че е омъжена вече от две години. Поради някаква причина за много хора явно не е толкова интересно какво би споделила Роби за ролята си на Шарън Тейт в новия филм на Куентин Тарантино Once Upon A Time, нито за бъдещото й превъплъщение в иконичната кукла Барби.

Къде по-важно е красивата актриса да даде обяснение защо и как така няма деца, нито обявено пред света намерение скоро да се сдобие с такива.

Разпитването на жените, били те звезди или не, относно техните планове за деца е сбъркано на много нива. Като начало – дръзката инвазия в нечие интимно пространство е невъзпитана. Онези „първи седем години“, за които се говори, повеляват да бъдем достатъчно тактични, че да не караме събеседника си да се чувства неудобно – освен ако умишлено не целим точно това.

На втори план – подпитването и директното разпитване на тема деца внушава вредната идея, че раждането е задължителен акт в живота на всяка жена. Въпросът „А кога ще имаш деца“ налага патриархалното разбиране, че възпроизвеждането трябва да се случи. Че то е дълг и неизбежна стъпка в израстването на жената. А това просто не е вярно.

Спомням си времето, когато се сблъсках с една кампания, чиято официална цел беше да информира младите жени относно тяхното репродуктивно здраве, да ги осведоми какво представлява „женският часовник“ и да стартира превенция на „проблема късно забременяване“.

След като изчетох посланията на кампанията, се почувствах като 30-годишна бездетна развалина. Яйцеклетките ми кретат, търсейки заветния сперматозоид, който да ги оплоди. Взират се със слепи очи в празните кънтящи яйчници. Бродят самотни и тъжни като Далчевите стари моми.

След това реших, че работата на яйцеклетките ми си е тяхна работа. И че ако не е настъпил моментът да имам деца, момент, който може и никога да не дойде, това не е апокалиптичен сценарий, а мое право. Мое и на всяка друга жена.

Раждането на дете не бива да бъде самоцел. То е решение, което следва да бъде продиктувано от любов, от вътрешна необходимост, от желание, от удовлетворение. А не от нужда да бъдеш вписан в порядките на обществото или от жертвоготовност в името на демографското процъфтяване. Защото жените, които предприемат тази стъпка поради грешните мотиви, рискуват в един момент да се обърнат назад и да си кажат: „Защо ми беше…“ Те няма да го кажат гласно. Ще си го кажат тихо, засрамено, само на себе си. Но това ще е достатъчно да ги блъсне в посока лошо родителство.

Всъщност агресивното разпитване на жените защо нямат деца открива пролука към лошото майчинство.

Понятието „лоша майка“, което е способно да подкопае устоите на всяка жена, не се отнася единствено за онези, които изоставят бебетата си. Може да станем лоши майки по много начини. Може да неглижираме детето си. Да го обвиняваме за нашата умора, за стриите, за болките, за надебеляването, за неуспехите, за неосъществените ни идеи, проекти или мечти. Да го натоварим с отговорността да направи вместо нас нещата, които сме искали да направим, но не сме, защото сме били възпрепятствани от неговото раждане и отглеждане. Може да го обгрижваме прекалено, да го превърнем в работа, кариера, цел… Да се сраснем с него, превръщайки го в продължение на себе си и в заместващ обект, който да запълва празнината, отворена от неподходящия мъж. Все психологически девиации, които може да се случат като следствие на обществения натиск, превърнал се в погрешен стимул за жената да забременее.

Раждането не е само зачеване, износване, напъване и физическо раждане. То изисква ментално съзряване и най-вече желание. То е начало на един прекрасен път, по който всеки трябва да тръгне, след като е приготвил необходимия багаж за пътуването. А не просто крайъгълен камък, покрай който да профучим и да продължим нататък.

За да може едно бебе да заеме своето място в света, добре е то да се появи като резултат от осъзнатото желание на майката, а не като отмятане на още една задача, която обществото изисква от нас. Защото то, обществото, все още е агресивно спрямо жените. То очаква от нас да имаме деца и да ги отглеждаме така, сякаш не работим. Да работим сякаш нямаме деца. И да изглеждаме сякаш нито работим, нито имаме деца.

Но значи ли това, че трябва да подчиним съществуването си на неговите очаквания? Въпросът е риторичен.

Нещо повече: когато задавате на жената срещу вас въпроса „Кога ще им родиш на вашите едно внуче“, имайте едно наум – може да има десетки причини за нейното „престъпно бездетие“, за които не знаете. Може тя да се опитва да има деца, но да не може. В днешно време репродуктивните проблеми са масови и са способни с размах да рушат психики и връзки. Може да не е сигурна в човека до себе си и в потенциалната му роля на баща на детето й. Отново тема, която не се обсъжда на случайна среща със случайни познати. Може с партньора й да нямат финансовата възможност да имат дете в точно този период. Може да се налага да приема лекарства, които да не позволяват да забременее сега. Може да не се чувства сигурна във връзката си. „Може“ още стотици други неща, за които не предполагате и които не се споделят в пазарската атмосфера на един непринуден разговор.

А вашият въпрос може да е още един пирон в ковчега на страданието, с което жената в момента живее. Наистина ли искате това?

Е… въпросът отново е риторичен. Или поне се надявам.

Spread the love
Тагове
Публикувано от
Още от divamagazine.bg

На чай с кралицата

Още няма 5 часа, но ще направим чаша черен чай с капка...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ