Съвсем наскоро тя вдигна рисунките и платната със сюжети от пътуванията й в Мозамбик и Латинска Америка от галерия ПортА. И вече е натрупала материал от Непал, където е била преди броени месеци… За две седмици. Само в Катманду и Покора, не успяла дори да види планините, тъй като времето било лошо – мъгливо и облачно. Ама пак ще отиде. За да се насити с още впечатления от тази далечна и загадъчна страна, да надникне в очите на още местни жители като тези на приличащия на холивудска звезда продавач на тиквички…
В Непал, казва Станка, получавала съгласието на всички, които пожелавала да рисува. При това никой от тях не поискал да му се плаща, както се случва в Индия например, да не говорим за жителите на Северна Африка. А българката не се нуждае от кой знае колко време, за да нахвърли скицата – пет минути. После в някое кафене наблизо си ги оцветява. Ако са цветни, защото някои са само силуети с туш.
Много обичам да надничам в нейните дневници от пътешествията – Станка документира в скици и рисунки история, архитектура, природа и хора. Главно хора. В тяхното моментно състояние. И в нейните бързи, почти светкавични портрети винаги се долавят огромната й симпатия и уважението към обекта на внимание, както и чувството й за хумор. И като рисува, и като разказва, Станка Желева се усмихва. Понякога само с очи.
Така ни разсмива, докато я снимаме в ателието й, че не можем да решим точно кои от детайлите в обзавеждането му са най-интересни – дали начучулените по стените кукерски маски, сякаш изработени от деца, или ниската масичка със стъклен плот, положен върху истински самолетен двигател. Дали изработеният от папиемаше саркофаг на египетска мумия, или огромният хамак от ламска вълна, свил търбуха си пред витрината.
Станка разказва колко добре й дошъл локдаунът заради ковид пандемията, та да се хване и да рисува, както се изразява тя – “да вдига” – рисунките си от Мозамбик, където е била досега четири пъти, ама пак й се ходи. В ателието й било толкова студено, та трябвало да стои с ботуши (току ги мести, за да не влизат в кадър – б.а.). А ръката й, вдървена от студ, едва държала четката. И треперела, а трябвало да е сигурна и стабилна в чистите линии на изображенията на героите от далечни топли страни. Станка по едно време се чувствала като Моне, който цял живот рисувал лилии и като остарял, трябвало само да вържат четката към изкривените му от артрита пръсти, за да продължи да ги изобразява на платното.
От Мозамбик виждаме жените, чистещи риба на плажа, продавачите на местните пазари – всичко на земята, лодките в лазурните води на Индийския океан… Ама как да нарисуваш зелената мамба, спотаила се на верандата на наколната къщичка в Шай-Шай? Която е доста по-мила в сравнение с черната мамба или с местната кобра, плюеща на два метра и ако те уцели, си ослепял. Или момчетата, опитващи се да ти продадат вързаната отзад на мотора им цяла огромна риба тон за 6 долара, после и за 4, колкото да не е без хич?
“Решила съм да правя кариера като художник”, декларира Станка, която е магистър по история от СУ “Св. Климент Охридски”. Винаги го е искала – не я приели в Художествената гимназия навремето, за което била подготвена, тъй като точно тогава била излязла книгата на баща й Желю Желев – “Фашизмът”. Кандидатствала история, водена от мечтата си да бъде археолог – професия, свързана с пътуване, с ровене, с откриване. Любими й били книги като “Когато слънцето беше бог” и “Богове, гробници, учени”. Станка и сега се вълнува от новините за археологически разкопки и открития. И с фондацията си Easу Art приела да напише и да илюстрира през 2015 година една детска книжка – “Невероятните истории на съкровищата на България”, заедно с Надя Тодорова и Анелия Пашова. Една от историите в нея – за Вълчитрънското златно съкровище, е илюстрирана с прасе, което се храни от масивен съд от чисто злато на 3600 години. И това е чистата истина за случайно откритие.
Още една история от смешните и странните на Станка Желева, ала вече свързана с откриването на нейна картина. Била откупена от приятел и красяла офиса на баща му. После изчезнала. И изведнъж я разпознали в някакво заведение, стилът на Станка в живописта няма как да бъде сбъркан, дори и да бъде заличен подписът й долу вдясно на платното – Stanka. Отишла тя заедно със своя приятел, собственика на картината “Танцьори”, и попитали съдържателката откъде я има. А тя обяснила, че я намерила на боклука. После осем години я съхранявала в мазето, преди да я окачи в заведението си.
О, шегуваме се, вече си художник, когото крадат, препродават, а може би и фалшифицират! А Станка съвсем сериозно говори: “Идеята на изкуството е да те направи щастлив, да ти даде просветление, да те накара да мечтаеш.” И продължава как иска да рисува така, че на всекиго да му се прииска да влезе в картините й, да стане част от тях. Малко по-рано е споделила, че търси да купи табла с “креватна живопис”, от онези металните, на които са изобразени идилични пейзажи, понякога трогателно грозни, но винаги свързани с хубави спомени от детството.
