Едно от най-гледаните предавания по Нова телевизия „Да хванеш гората” преля във втора книга със същото заглавие
Втората книга, обединяваща историите, които Галя Щърбева разказва в своето предаване „Да хванеш гората“, беше представена в навечерието на коледните празници. С почерпка и подаръци за гостите от самите герои – смели, позитивни, нестандартно мислещи хора, поели предизвикателството да се върнат към земята и корените си, да заменят комфорта (дали?) на офиси и кантори с живот на село, където да произвеждат – да произвеждат! – храната си.
Книгата е ценна с това, че дори и да сте пропуснали някое от предаванията „Да хванеш гората“ всяка събота от 16 часа по Нова телевизия и не ви се връща лентата, както се казва, имате на разположение черно на бяло всички истории на Галя Щърбева. Както и – а това е още по-ценно според мен – контакт с всеки от героите.
С предаването си „Да хванеш гората“ Галя Щърбева се смята за щастливка. А с това, че то е преляло в книги, които тя сама подготвя и издава, е горда, защото е в центъра на една нова общност, даваща надежда и оптимизъм на мнозина.
Галя, отдавна се познаваме, но сега сякаш виждам в твое лице един различен човек – удовлетворен от работата си, спокоен и уверен. Сега се чувствам най-много себе си, намерила своето. Експериментирала съм в Нова на различни длъжности и нива, като започнеш от репортер, продуцент, водещ новинарската емисия, после в предаването „Комбина“ с Лора Крумова. След като беше спряно, всяка от нас трябваше да се прелее в други предавания или да направи нещо свое. Така станах част от сутрешния блок „Събуди се“. Започнах да снимам неща, които ми харесват. Винаги съм предпочитала по-дългите форми на разказ, не репортажите в минута-две. Искам да разказвам истории в дълбочина. Така снимах една Мис България, отишла на село да гледа животни, и тя ми даде идея за други подобни хора. Те пък – за други свои приятели. И така тръгна. В началото трябваше да ги търся, сега те сами ме намират. Преди ковид беше по-екстравагантно да живееш на село, напускайки големия град. След ковид, когато предаването стана по-популярно, хората започнаха да ми дават обратна връзка. Да ми предлагат идеи.
Те ли носят надеждата, от която доц. Георги Бърдаров каза, че имаме нужда? На мен ми носят надежда и светлина. Тази смелост, която граничи с лудост, наистина е респектираща. Амбициозни хора, които сигурно са имали притеснения, но са направили крачката от питомното към дивото. И дават надежда за другите, които са на ръба да тръгнат в тази посока. Доста са споделяли, че гледайки предаването „Да хванеш гората“, са добивали смелост да направят и те нещо свое. Така става един процес, който се самозарежда, разпростира се по различните кътчета на България и се превръща в тенденция.
Ти сигурно си удовлетворена от това, че помагаш на тези хора, че работата ти наистина има смисъл. Вярвам, че заслужават популярност. Те не са тези, които ще поканим в сутрешния блок, в новините… Този формат дава възможност именно на такъв тип истории да станат известни. Някои са споделяли, че след показването им по телевизията нещата при тях потръгват, развиват се. А с книгите „Да хванеш гората“ им даваме още един тласък, вторичен.
Ценното в тези книги за мен поне е, че те дават контакт освен информация за това, което се произвежда. Вече има лице, с което моите герои застават пред зрителите и не са просто участници в едно предаване, а хора, които можеш да срещнеш, да поговориш с тях…
И нито един от тях не се оплаква. А със сигурност има от какво. Нарочно ли спести това в книгата си, или те наистина не мрънкат и не се оплакват от нищо? Първо, за да направиш тази крачка, трябва да имаш психика. Да напуснеш града, удобството всеки месец да имаш сигурно постъпление в картата си, изисква определена нагласа. Тези хора са подготвени, че на село няма да ги чакат с питка и сол, няма да ги посрещнат с готова инфраструктура, с уредени всички битови проблеми. Затова не се оплакват. Разбира се, че сме говорили за недостатъците на това да си извън уредената система в града. На село няма държава, почти няма намеса, която да даде тласък нещо да се случва. Отивайки там, те разчитат на двете си ръце и на помощ от приятели и съседи.
Смятат ли се за дауншифтъри? Категорично. Всички споделят, че това е нещо, което са имали нужда да изпитат – да вземат живота си в ръце, да не изпълняват волята на някой отгоре, нито да гонят чужди цели, а да си поставят собствени. Всички са осъзнали, че да имаш висока заплата не означава да имаш качествен живот. Както казва един от моите герои: „Пълна сметка не значи пълна душа!“ Видели са, че не работи това колкото повече имаш, толкова по-щастлив трябва да се чувстваш. Стигнали са до момент, до точка на кипене, в която са осъзнали, че или трябва да сторят нещо, или ще се загубят. Имат различни причини да направят този извод, общото е осъзнаването, че да имаш качествена храна, е новият лукс, а собствена земя означава свобода и много по-високо качество на живот, отколкото притежаването на луксозен апартамент в центъра на града може да ти осигури.
Имаш ли любима история? Има една, защото е „дете“ на „Да хванеш гората“. Айти специалисти, живели в Амстердам и имали всичко – къща, кола, доходна работа, една студена зима изгледали всички предавания на „Да хванеш гората“, спогледали се и се сетили, че нейният дядо има лозя. Връщат се в селото и сега имат прекрасна бутикова винарна, произвеждат продукт, комбинация от традиции и новаторство.
Аз бях изненадана от стридите, отглеждани в Черно море! Да, това е брилянтна идея, дала неочаквано добър резултат. Стридите от фермата „Остре“ са с по-добри вкусови качества от всички други заради по-ниската соленост на Черно море.
Има ли популяризирането на техните истории някакъв ефект върху държавната политика за подкрепа и насърчение на такива малки производители? Не съм видяла протегната ръка от държавата. Хубавото е, че все повече хора разбират за тях, стават все по-популярни и пример за останалите. Никой не ни помага, самите ние си помагаме един на друг. Радвам се, че предаването преля в книга, а сега вече и в нещо трето – общност. Тези хора се събират. Виждат себеподобни, а това, че има и други със същите като техните проблеми, ги успокоява. Така, партнирайки си, се усещат по-силни заедно.
Колко е хубаво да виждаш такива резултати от работата си като журналист! Да, аз винаги съм се търсела в професията си, питала съм се какво удовлетворение изпитвам в душата си от това, което правя. Категорично мога да кажа, че „Да хванеш гората“ е това, към което съм се стремила. Всъщност представянето на втората книга бе съпътствано от занаятчийски базар на много от героите в нея. И въпреки че бе в най-студения ноемврийски ден, някои си продадоха всичко още в събота, нищо не остана за втория ден от базара. Дойдоха хора с друг тип мислене, неслучайни, които обичат предаването, ценят труда на тези производители. Чудно хубава беше енергията.
