Кристалните вибрации на пришълката Криста Бел
Текст Мария Василева
Помните ли онази легенда за съвършенството и завистта? За лебеда, надарен с изящно тяло, грациозна шия и глас като сребърни камбани. За способността му да обича толкова силно, че да си отиде от мъка, ако загуби партньора си. За увереността как оперението ще го предпазва от завистниците, понеже бялото е цветът на добротата. Дори и да не си я спомняте, няма да е много трудно да припознаете Криста Бел в този образ. И моментално да бъдете омагьосани от аурата на тази крехка, но нечуплива дива с китара.
Още с появата си на бял свят през 1978 г. в Тексас тя се сдобива с име, вдъхновено от загадъчната Кристабел – лирическата героиня от
едноименната поема на Самюъл Тейлър Колридж
За разгръщане на нейната необикновеност благоприятства и семейната среда. Родителите ѝ притежават собствено звукозаписно студио в Сан Антонио, а майка ѝ е певица. Именно там Криста прави своите първи музикални стъпки, а след като завършва училище, се премества в Остин, където става вокалист на суинг бандата 8½ Souvenirs. И понеже покрай нея всичко е концептуално натоварено, името на групата се заиграва с небезизвестния филм на Фелини и с песен на белгийския джаз китарист от ромски произход Джанго Райнхарт.
Среща Дейвид Линч през 1999 г. – годината, когато навършва пълнолетие. Свързва ги агент, чийто нюх подсказал, че двамата ще си допаднат. Още същия ден написват заедно парчето Right Down Тo Me. Отлично помни колко много кафе са изпили и какви вълнуващи разговори са провели тогава, а и впоследствие. Начинът, по който си взаимодействат като артисти, също е останал непроменен във времето. Линч нахвърля предварително музикалната идея заедно с лириката към нея, понякога се случва да напише текста същия ден, а задачата на Криста е да импровизира с мелодията, докато постигнат търсеното внушение. Понякога този процес отнема дни, друг път – години.
През 2011 г. съвместната им работа еволюира до
дебютния ѝ албум This Train
на който Линч е и продуцент. Ефирното му звучене в комбинация с нейната шлифована бленда създава усещане за съновидение. Криста е попаднала в полезрението на критиците още с парчето Polish Poem oт саундтрака на Inland Empire – последния засега пълнометражен филм на майстора на абстракциите. Твърдят, че гласът ѝ напомня на Джони Мичъл и Ани Ленъкс едновременно. Линч я оприличил на най-красивия пришълец, когато я зърнал за първи път на сцената. А на кого друг, ако не точно на него, бихме повярвали, че е виждал доста същества от други измерения.
По същата колаборативна схема през 2016 г. се появява миниалбумът Somewhere In The Nowhere. Според певицата той идва от друга планета, но принадлежи към същата галактика като This Train най-вече заради по-наситените оркестрации (трoмпет, орган, пиано, цигулка). Година по-късно Криста може да се похвали и с първия си самостоятелен албум We Dissolve, който е продуциран от Джон Париш, добре познат покрай Пи Джей Харви, а сред гост-музикантите се нареждат имена като Ейдриън Ътли от Portishead. Студийната продукция, преплитаща елементи от поп, соул, рок, джаз, трип-хоп и инди, отлично резонира с меланхоличната целеустременост на Криста Бел. И опровергава съмненията ѝ, че може и да не се възприеме от публиката, която е започнала да я слуша покрай Дейвид Линч.
В плеядата изпълнители, които я вдъхновят, попадат Марвин Гей, Ани Ленъкс, Фиона Епъл, Отис Рединг, Нина Симон, Принс, Астор Пиацола, Франк Оушън, Рай (Майк Милош). Линч не пести суперлативи по неин адрес, защото е убеден в “интуитивната ѝ способност да улавя настроения и да открива мелодии, които са наистина вълнуващи”.
Артистичната химия помежду им наскоро напусна орбитата на жанра, за да се прехвърли и на екрана – Криста е поканена да изиграе агент от ФБР в продължението от 2017 г. на емблематичния сериал “Туин Пийкс”. Именно неговият хипнотичен саундтрак тя посочва като едно от първоначалните музикални влияния, въпреки че от дистанцията на времето си дава сметка как не е била достатъчно зряла, за да вникне в софистицираността на сюжета. И макар да има известен опит в киното покрай участието си в последната шеста част от поредицата с Джет Ли “Имало едно време в Китай” от 1997 г., решава да се запише на курсове по актьорско майсторство, но Линч е категоричен, че така ще загуби времето и на двамата, защото в крайна сметка ще му се наложи да я отучи от всичко, усвоено в подобен формат.
Сложните и запомнящи се женски персонажи са отколешна слабост на режисьора и агент Тами Престън не прави изключение. На пръв прочит
визията на фатална жена заблуждава
но почитателите на Линч не си падат по повърхностните трактовки и долавят мистичните нюанси, напластени в иначе минималистичния ѝ образ. Ролята на Криста Бел е приета нееднозначно, но безспорно допринася за разпознаваемостта ѝ сред по-широка аудитория. Феновете виждат символика в съвпадението на инициалите на нейния персонаж и тези на сериала. Скептиците обаче не намират играта ѝ за достатъчно убедителна. Криста приема критиката съвсем спокойно и не намира нищо лошо в това хората да се поинтересуват от нейната музика покрай телевизията независимо от реакциите.
Възможността да си партнира с професионалисти от ранга на покойния Мигел Ферер в ролята на Албърт Розенфийлд и Лора Дърн като енигматичната Даян сама по себе си представлява уникална възможност. Нито един от актьорите (с изключение на Кайл Маклоклън) не е разполагал с целия сценарий, което оставяло множество въпросителни. Мигел Ферер ѝ оказва огромна подкрепа въпреки силно влошеното си здравословно състояние. В края на снимачните ангажименти споделя с нея, че е болен от рак, а Криста остава с погрешното впечатление, че се е преборил с болестта, окуражавайки го с думите: “О, това е прекрасно! Изглеждаш великолепно и толкова жизнен. Сега можеш да пребориш абсолютно всичко.” Той не ѝ признава истината, защото знае, че тя чува онова, което иска да чуе.
Отношението на Криста Бел към смъртта най-вероятно ще ви изненада.
От баща си наследява гробищен парк
а символиката на това нестандартно завещание осъзнава след време, въпреки че винаги е помагала на свои приятели, когато се налага да бъде организирано погребение, защото не се натоварва от неприятните детайли и подробности. Нейната майка пък често пеела в хосписи на неизлечимо болни хора. Постепенно Криста приема за своя лична мисия промяната в отношението към смъртта, особено що се касае до културните наслагвания в западните общества. Убедена е, че този неизбежен момент трябва да се възприема като естествен завършек на житейския път, който не бива да се драматизира излишно. А вярата в прераждането и практиките по трансцендентална медитация, по които се увлича покрай Линч, несъмнено оказват влияние върху дзен вижданията ѝ за смъртта.
В бъдеще се надява да намери начин да преплете музиката си с тази концепция, за да може да даде по-значим принос към хуманността. Категорична е, че музиката отключва емоции, притъпени в рутината на ежедневието, което я превръща в изключително подходящ инструмент. Ако разгледате профила ѝ в Туитър, ще установите обществената ангажираност на Криста – тя декларира открито позицията си по въпроси, свързани с равенството на половете, контрола върху разрешителните режими за използване на оръжие, околната среда, гражданските права. И въпреки многобройните проблеми в днешния свят остава оптимист за бъдещето на човешката цивилизация.
Всъщност Линч никога не е споменавал, че Криста Бел е негова муза, или поне не точно с тези думи. А тя се шегува как винаги ще му бъде признателна, че не се е отрекъл от тях в прав текст. Набедената от него за инопланетянка не разчита да блесне с отразена светлина, следвайки общовалидния за всички безобразно талантливи артисти модел на позициониране в зоната на уникалността. И не изпитва никакви притеснения, че небесното ѝ тяло ще попадне в сянката на някоя звезда гигант, пък била тя и на Негово величество Дейвид Линч. Певицата с кристалния глас е категорична, че тяхната връзка се свежда единствено и само до професионално партньорство между добри приятели със сходни търсения, без да оспорва ролята му на ментор, включително и в личен план.
Що се отнася до мен самата, няма да скрия, че винаги съм възприемала творчеството на Линч като отправна точка за блуждаещи експедиции по
изгубените магистрали на собственото ми съзнание
И останах приятно изненадана, когато, довършвайки този портрет, попаднах за първи път на признанието, че Криста Бел му напомня на светлосиня пойна птичка с удължени крила и блестяща човка… Няма да абдикирам напълно от алегорията с лебеда по-горе, но смее ли някой да противоречи на този кадифен ум! Само ще добавя думите на една приятелка, която обобщи по-добре от мен еуфорията след неповторимия гиг на Криста в София в края на миналата година: “На тази жена всичко ѝ е дадено, нищо не е пропуснал Творецът. Чак изглежда нереална.”
