Казват, че тя не пише книги, а „живи автобиографии”. Романите ѝ печелят легиони фенове по целия свят
Дебора Леви е от онези писатели, които комбинират в себе си жестока суровост и елегантна поетичност. Тя казва: „Книгата е разговор с читателите и със самата мен!“ Започва да пише за театър още след завършването на колежа по изкуствата в Дарлингтън. Малко след това се насочва към литературата. Детството ѝ в ЮАР и разпадането на брака ѝ в Лондон са основните вдъхновители на творчеството ѝ до днес.
Живи биографии
Едно от първите неща, които пише и издава, е трилогия с неопределен жанр – „Неща, които не искам да знам“, „Цената на живота“ и „Недвижими имоти“ предлагат очертание на живота на Леви от детството ѝ в Южна Африка като дъщеря на активист против апартейда, който попада в затвора, до края на брака ѝ в Северен Лондон. В по-широк смисъл те служат като коректив за пренебрегването на живота на жените като цяло и на жените на средна възраст в частност.
Извън живите си биографии, все още непреведени на български, Леви е написала девет романа, два от които са номинирани за наградата „Букър“. Една от последните ѝ издадени книги – „Позицията на лъжците“, е поредица от кратки, а в някои случаи много кратки произведения, в които заглавното есе се отнася до реплика, казана на Леви още на 20 години от зловещ воайорски съсед. Вътре има и есе, посветено на Маргьорит Дюрас, тъй като Леви се идентифицира с Дюрас като човек, „безразсъден мислител, егоманиак, всъщност малко абсурден“. Има интересна статия за сестрите Бронте и есе за Лий Милър – модела на Vogue, превърнала се във военен фотограф, наскоро изиграна във филм от Кейт Уинслет. Повечето от статиите са подбрани от въведения на книги или периодични издания и списания, но има и няколко нови допълнения. Леви е нетърпелива да докаже, че в събран вид тези статии предлагат портрети, както и продължение на теми, започнати другаде.
Дебора Леви пише за женското и за детското, останало у всеки от нас. За тривиалностите на ежедневието и за случките, които ни променят. Читателят може да преживее света по много начини чрез нейното писане – понякога хаотично, понякога поетично, но винаги носещо се към онези ежедневни битки, които всеки води. Тя не използва гръмки и сложни думи, дълги и сложни изречения. С кратки и точни фрази успява да напипа пулса на емоции, напиращи да излязат. От разказите ѝ, побрани в кратката, но напоителна „Черна водка“ чак до „Горещо мляко“, Дебора Леви е чашата чай, която всеки може да опита понякога. Често горчи, но на финала винаги има наслада.
„Горещо мляко” и други истории
В България Дебора Леви е известна с художествената си литература. Странно, дебютният ѝ роман „Красиви мутанти“ излиза последен у нас, определян от критиката като „сюрреален и изкусно написан“.
Пише го на пишеща машина в края на 80-те години на миналия век. „По онова време имах много специфичен външен вид – черен молив за очи, сребърни ботуши на платформа, много спирала и цигара. Затова и няма нищо, което да не е смело в тази книга. Има дори дълъг разговор с лама в лондонския зоопарк. Тази книга е за жена банкер, която се чувства толкова силна и непобедима… Това е един вид книга за състоянието на нацията, написана по времето на Тачър.“
Първият ѝ роман, номиниран за Man Booker, излиза през 2012 г. – „Плуване към дома“, който е и първият филмиран. И в него, както и в другите си книги, тя почита и изкупва аспекти от преживяването, рутинно отхвърляни като тривиални. В нейната литература героите са склонни да предприемат внезапни, понякога замаяни, често объркващи промени в посоката на действие.
Близо пет години след „Плуване към дома“ се появява „Горещо мляко“. Историята на отчуждени майка и дъщеря, които зависят една от друга и се самоизяждат по този начин, е може би най-комерсиално известният продукт, написан от Леви. Романът е купен за филмиране и тази година се появи и неговата киноверсия с Фиона Шоу и Ема Маки в главните роли. Разбира се, това е забележителен, макар и дребен успех за Дебора Леви. Но нейната самоувереност не пада независимо от годините на неизвестност и ниски доходи. „Кариерата на един писател винаги е нестабилна. Не на всеки писател, но на повечето. Пиша от 20-те си години и бях на 50, когато постигнах известен търговски успех и станах по-известна“, споделяла е тя.
В момента работи по пиеса, поръчана ѝ от театър в Цюрих. На 20 години Леви е сценарист и режисьор на театралната трупа Man Act и е написала десетки пиеси, а да се върне в театъра днес е като да се върне у дома. „Моята задача беше да напиша пиеса за съвременната тревожност.“ И е първият текст за театър, който пише от 25 години насам. А онова, което най-много харесва в писането за театър, е възможността да работи в движение. „По време на репетициите, ако сте написали лош ред и той стои зле в устата на актьора, бързо се научавате как да го промените.“
Из дневника на една карантина
През 2020 г., затворена в лондонския си дом, Дебора Леви пише дневник по време на карантината, част от който Литературен вестник публикува.
Сряда, 18 март
Сирените на линейките сега звучат по-зловещо от преди. Дъщеря ми пристигна от колежа с голям куфар. Сякаш няма да имат летен семестър. Притеснява се да не ме зарази. Няма прегръдки и целувки. Точно така живеели представителите на горната средна класа в началото на миналия век – описани са в романите на Е. М. Форстър – физически дистанцирани от своите семейства, без непристойни прояви на привързаност и обич. Това ми напомня за отношенията на младите героини от книгата на Инид Блайтън Malory Towers с техните родители, след като се завръщат от училищата интернати в края на 40-те години. Учим се да живеем по този начин.
Опитвам се да бъда в добро настроение заради двете си дъщери – по-голямата живее далеч от дома. И двете ми казаха, че са разтревожени от странното ми спокойствие. Изглежда, казват те, съм приела възможността да умра от ковид-19, а предпочитат да съм по-уплашена. Сега строят временни морги из цялата страна. По-късно, когато потърсих в Гугъл рецепта за сладкиш от маслено тесто, линковете, които излязоха първи, включваха фразата „затруднено дишане“.
