На 28 години той е главен диригент на Държавна опера-Русе и на Държавна опера-Стара Загора. Маестро Димитър Косев, възпитаник на Националното училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов“ и консерваторията “Прайнер” във Виена, за трудностите пред младите музиканти, за детството в една стая с баба и дядо, за дирижирането на Реквием с молив в ръката и за наградата ролца от раци
Майка му и баща му свирят по ресторанти и барове в група – тя певица, той басист. Когато групата се разпада, те остават Дуо „Мелоди“ и всяко лято са на „Златни пясъци“, а Митко расте под масите или в ръцете на шефката, барманката, сервитьорката. Преди 20 години заминават за Коледа във Виена уж за един ден, но остават там и до днес, където все още музицират и живеят.
Димитър през летата е във Виена, а през останалото време при дядо му и баба му в Русе. След дипломирането си заминава за Виена, където го приемат „Дирижиране“ в консерваторията. Следва 3 години и излиза с диплом за диригент. „Пукнах едно шампанско пред входа след концерта – финалния изпит, след който се свиква комисията, публиката и роднините са още в залата, а на сцената ти казват дали си завършил и с каква оценка. Аз завърших с отличие.“
Косев започва да преподава частни уроци по пиано, за да изкарва пари. Свири по оркестри, помага и в консерваторията след завършване, но чувства, че това не е пълноценно. И тогава…
„… един ден не ми се обадиха от Русе. Пише ми Найден Тодоров във Фейсбук, че имам спектакъл. Директно. Няма може ли, не може ли – имаш! Премиера като диригент на операта в Русе. В момента, в който им отговорих с „да“, отидох да си преснимам партитурите. Бях на 22 години. Млад диригент е към 45 години, а аз бях бебе диригент. Издирижирах спектакъла „Дон Паскуале“ от Доницети, а след това се прибрах във Виена. Купих си един часовник от хонорара за спомен, хубав швейцарски часовник, който и до днес ми напомня за първия ми ангажимент..
През какво минава днес един диригент в България с виенско образование?
Всекидневна борба е. В нашия бранш всеки е за себе си, но винаги има момент на подкрепа от колегите. Диригентската професия е отборна игра, както и работата в една опера. Оркестрантите зависят от мен, аз завися от тях, солистите от хора, хорът от мен, оркестърът от тях. Всеки е зад всеки, няма друг начин. Има ли слабо звено, всичко се пропуква и затова подкрепата между хората е много важна. За жалост, тази подкрепа се усеща толкова рядко, даже понякога се обръща и в пречене нещо да не се случи. На 23 години станах диригент и точно когато трябваше възрастните, преминали през твоите години и са на 50, 60, даже на 70, с огромен опит и са видели и лошо, и хубаво, да ми помагат, взеха да ми пречат. Рядко се случва някой да ти подаде ръка. Имал съм случай с известен български диригент, когото помолих за съвет и той отвърна, че дава само срещу заплащане. Това беше един от случаите, който ме шамароса. Дори и на шега да беше, не можеш да се шегуваш по този начин.
Какво е отношението към по-младите музиканти? Имам случай с мой колега връстник, който преди години започна работа в оперна институция. Даваха му най-трудните заглавия, съответно той не можа да се оправи и го изгониха или той се е махнал. Един млад музикант, било то оркестрант или диригент, певец, особено ако започне работа в оперен театър, трябва да се отгледа като цветенце, всекидневно да се полива, да се наторява, да се изчиства.Защото тези хора са бъдещето и после ще бъдат в услуга и отдадени на оперния театър. Ако ти ги скастриш от първия ден и ги хвърлиш в дълбоките води без подготовка, и оплескат нещата, ги губиш. Губи се самочувствието им, спада желанието им за работа. Младите не са заплаха. Ние работим абсолютно равнопоставено, но това, че имаме примерно 35 години разлика, не е предпоставка да бъда слаган в ъгъла и потискан професионално и музикално.
Публиката как реагира, имаш ли си вече своя, отгледана? По-доволен от моята няма как да бъда, защото когато обичаш публиката си, ти я отглеждаш, внимаваш за нея. С всички проекти, които съм правил досега (те не са само оперни и симфонични, а и поп, и рок, и джаз), да видя тези хора как се радват и как съм успял да вкарам и деца, и по-възрастни, които никога не са влизали в операта, но аз съм успял да ги накарам да влязат и да видят, че симфоничният оркестър не е нещо страшно и тази музика не е нещо, което хапе, е и успех, и огромно щастие.
Как мина първата ти премиера? Беше фурор. Бях на 22. Нямах абсолютно никаква идея кое как се случва. Нямах представа как функционира една премиера, операта, оперният спектакъл – нищо на нищото. Отидох, за да разбера, че нищо не знам, че нищо не се свежда до това да го издирижираш и да знаеш произведението. Как ще отидеш, как ще застанеш, как ще кажеш добър ден, как ще влезеш вътре, как си облечен, как ще проведеш репетициите, как ще се отнесеш с хората, кога ще ги пуснеш в пауза. Всеки те следи, ти си диригентът. Ти си като пред рентген, който само гледа да сбъркаш! Особено когато си нов и млад, чакат да те изядат. Абсолютно безпощадна е тази машина и доверието се печели много трудно. Но спечелиш ли го, е завинаги, а се губи за секунди.
Усети ли, че си го спечелил още тогава? Абсолютно, защото след няколко месеца Огнян Драганов, директорът на Старозагорската опера, ме покани да дирижирам премиерата на „Сватбата на Фигаро“. Отидох в Стара Загора от Виена с автобуса и след генералната репетиция на спектакъла ми предложиха да стана част от екипа на Държавната опера-Стара Загора като диригент. Като щатен диригент на 22 години. И аз за втори път нямаше как да кажа не, зайчето се показа и го хванах веднага без никакво замисляне. В Стара Загора направих „Вълшебната флейта“, „Сватбата на Фигаро“, „Дон Паскуале“, „Севилският бръснар“, „Куин” – Шоуто продължава“, проект на Теодор Койчинов с музиката на Куин”, с Нети Добрева направихме оперетата „Хубавата Елена“, нейният сериозен оперен дебют.
