Една романтична разходка под Сините камъни

Текст Ники Комедвенска

„Защо са сини Сините камъни?”, попита ме веднъж един приятел от Пловдив, а аз се засмях и му казах, че нощем небето слиза по тях в града. Разбира се, небето си стои здраво над Сливен повече от петнадесет века. Откакто първите заселници са избрали красивата долина, сгушена точно под най-синьото на Сините камъни.

Тези скали може да се видят от километри – гордите пазители на Истлифунос, града, който Мохамед ал Идриси е описал в пътеписа си „Развлечение за копнеещия да преброди страните” като по-голям и по-красив, отколкото го е видял. А годината била 1153-та.

Днес, почти деветстотин години по-късно, стоя точно под Халката, а под мен Сливен се е изпънал като на длан.

В центъра на града, малко под старата часовникова кула, е разперил клони Старият бряст. Лесовъдите уклончиво твърдят, че дървото е на около петстотин години. Ние, сливенци, обаче си знаем, че е на повече от 1000.

Някога на това дърво бесели хайдутите

Някога… Преди 135 години безмилостният Сюлейман паша напуснал града под угасналите погледи на обесените по негова заповед българи. Точно от Стария бряст до края на града на всяко дърво висял по един мъртъв, а до него стоял един жив, за да разлюлее трупа на брата си, че да се запомни как Сюлейман Хюсни паша напуска Ислимие. И страшен бил тоя шпалир от живи и мъртви – последните изпращачи на небоголюбивия поробител. Но градът оцелял, макар да платил висока цена за жестоката милост.

Днес Старият бряст събира всички посоки на света под бухналите си клони. А най-вече събира хората. Затова и ти, приятелю мой, ако дойдеш в Сливен, „под зеления взор на Стария бряст любовта насред път ще срещнеш”. Така пее Тони Димитрова и сливенци знаят, че е истина. Защото и нейният път е минал през този красив град.

В центъра е и мраморната пирамида, на която са записани точното географско местоположение на Сливен и надморската височина – 293 м. Не е много високо. Но ако вдигнеш очи, пред погледа ти ще се изпречи коравият гръб на Бармук баир. Ще те грабне, ще те приюти, а после ще те смири, за да ти покаже колко малки и колко временни сме на тази земя.

На изток от центъра е най-старият ни квартал – Ново село. Малко над него са останките на крепостта Туида. Тук някога бил един от най-старите епископски центрове на Балканите. Сега само останките от старите зидове напомнят за някогашното величие на крепостта. Точно до нея се белеят спретнатите двуетажни къщи на каракачаните. Принципно те се заселили в друг квартал – Речица, някога наричан Чаирли. А името идва от чаийъри (ливади) – чаирите на Тахир ага.

Но не за чаирите искам да разкажа, а за Сливен – града на стоте войводи. Един от тези свободолюбиви мъже –  Панайот Хитов, е роден точно в Ново село.

Годината е 1858-а. След като е почти разорен от системните набези на Али ага, калпавия внук на аянина Тахир, в яда си младият Панайот пребива едно от заптиетата на агата, хлопва кепенците на касапския дюкян и хваща Балкана. Първоначално обикаля с четата на Георги Трънкин. Но след смъртта му събира своя дружина и кръстосва планината от Заара йениджеси (дн. Нова Загора) до Жеруна и Котел. И за кратко Сливен и близките села си отдъхват от османската тирания.

На запад от Стария бряст се червенеят покривите на най-бунтовния сливенски квартал – Клуцохор. Според ономастите името му идва от старогръцки и означава много хора. За да стигнеш до него, трябва да пресечеш един от многото мостове над Асеновска река. Някога тази река била толкова дива, че

всяка пролет помитала мостовете си

и откъсвала Клуцохор от града за седмици. Затова и хората там са малко по-особени – диви и буйни като Асеновската река. Там е роден Хаджи Димитър…

Хаджия той става още на две години. Но нито поклонението пред Божи гроб, нито тежката ръка на баща му Никола успяват да укротят буйния му нрав. И преди това османците гледали да стоят по-далече от Клуцохор, а най-вече да не замръкват по тесните му улички, но малкият Димитър и момчетата, които се събират около него, започват истински тормоз над заптиетата, дръзнали да преминат оттатък Асеновската река. Есен е… Тежките гроздове опъват до скъсване лозите и сливенци бързат да оберат реколтата. Две жени с пълни кошници вървят спокойно по пътя, когато ги спират няколко турски войници. Не са редовен аскер – башибозук са, зарязали войската и тръгнали да безчинстват. Жените им подават боязливо кошниците и припряно поемат по пътя. Но османлиите не искат грозде, грабват жените и бързат към близките лозя. Тогава изведнъж една хала връхлита отгоре им и с камъни и буци пръст ги прогонва. Малкият спасител е Хаджи Димитър – само на 13 години. Оплакванията от конака не закъсняват, но Никола Асенов вдига рамене – никой не може да спре сина му. А той не спира да раздава свое си правосъдие…

В една тъмна нощ на вратата на Костаки хекимина настойчиво се чука: сиромах от близките села води болното си момиче на доктор. А докторът е алчен за млада плът. Не една жена от града е зачернил вече. С треперещи ръце посяга към девойчето: „Хайде покази на цицо доктор лицето си…” Кърпата пада и пред смаяния насилник се изправя сам Хаджи Димитър. Другарите му вардят отвън. На сутринта конакът изпраща заптиета из цял Сливен. Костаки – официално доктор, а всъщност турски шионин, е намерен с прерязано гърло. Проходите са завардени. По това време Димитър Асенов вече е прекосил Боаза и е хванал пътя за Еленския Балкан.

Spread the love
More from divamagazine.bg
Летен Книжен Клуб
Бутилираме лятото и отпиваме жадно. Чакахме го прекалено дълго. Затова за двата...
Read More
0 replies on “Една романтична разходка под Сините камъни”