Елица Баръмова-Барамо: Ако вляза в чекмедже, все ще стърчи нещо

Барамó е артистичният псевдоним на Елица Баръмова. Името й е свързано с абстрактната живопис, видеоарта, хепънинга, рисунката, фигуралната живопис, графичния дизайн, а също и с иновативната бижутерия.

Елица Баръмова разказва пред D!VA за своето израстване като творец

Куба в детството

Живяхме в Куба и първите сетивни спомени изградих там, а те са за много слънце, Хавана, квартал „Флорес“, свобода, цветовете на „радостта от живота”. Четири години живяхме на хотел. Видех ли тъмнокож, залепвах се за него.Майка ми се побъркваше. Само да ме изпусне от очи и аз съм в скута на някой черен. И се почваше една любов… чудесии. Спомням си аромати. На свобода. На това, което предстои. Винаги имаше някакво приключение. Слънцето ражда някакво отношение. Години след това в Германия, където работех, разбрах, че народопсихологията на една нация се определя геофизически по някакъв начин. В Куба, докато се разхождахме по крайбрежния булевард „Променада“, вълните се разбиваха и ни поръсваха с капчици. Спомням си и как цялото семейство вечеряхме сладолед – баща ми купуваше една кофа и сядахме да ядем с лъжици на корем.

Рисуването като начин на живот

Рисувам откакто се помня. Завърших „Приложни изкуства – текстил“ в приложното училище. След това кандидатствах в академията. Готвех се за École des Beaux-Arts в Париж, но тогава баща ми почина и се отказах. Смъртта му ме срази.

Кандидатствах „Пространствено оформление“ в Художествената академия, защото имам пространствено мислене и обичам по-мащабните неща. Наследих го от баща ми, който проектираше къщи, мостове и други чудесии. В академията не ме приеха първата година. Започнах да викам модели в ателието. Идваха и колеги – рисувахме заедно. Учех се и работех. Бях решила да не кандидатствам повече. Но мой съученик ме нави да кандидатствам илюстрация. Тази специалност е интелектуално страшилище, хората кандидатстваха по десет години. Книга и печатна графика – отидох в диаметрално друга посока. Видя ми се интригуващо. Приеха ме и започнах. Работех си и живопис. Не пречупиха моята личност там. Оцениха ме като различност на мисленето.

Германия по пътя

Шест години след академията работих в Германия. Тръгнах на конкурс за академичен симпозиум. Подадох документи и имаше много сериозна цедка. Имаше входяща изложба с работи, които носиш, там работиш още и получаваш ателие, а в края на симпозиума правиш изложба с картините, които си създал. Това беше началото на моето шестгодишно пътуване и излагане в Германия. В България изкарвах пари от реклама и ги харчех на онзи стандарт. Там продавах картини. Правех по 2-3 изложби на година. Последната ми изложба в Германия беше на тема Куба и я подготвях на място. През2006-а все едно се завърнах физически към себе си. Все едно там бе останала някаква огромна част от мен и си я взех обратно. Завръщайки се в Куба, за първи път усетих нещо, което по-късно научих какво е. Това го има при животните, нарича се синестезия – смесване на сетивата. Като подушиш нещо, получаваш вкус в устата. Аз го изпитах в Куба, където природата е много изобилна, дори секси, някак прониква в теб.

Пътят на идеите

Винаги търся в картините ми да има поне два прочита. Отворена съм към всички хора, които проявяват любопитство да се развиват. Аз съм такъв човек, че ако вляза в едно чекмедже – винаги ще стърчи нещо. Я някой крак, я ръка, я плитка. Почитател съм и на флуксус – тенденцията и идеята за обединяване на изкуствата в името на една по-висша цел, хармонията. В повечето случаи изкуството ми е центрирано около човека. Дори когато в композициите ми няма човешко присъствие, то се усеща. Абсолютно целенасочено. Имам един цял цикъл – аналогия с плащеницата от Торино за отсъстващото присъствие на Бог и човешкия отпечатък. (б.р. –  флуксус е сред най-значимите артистични движения от 60-те години на ХХ век. За негов основател се приема американецът Джордж Мачунас. Флуксус е преди всичко изкуство на поведението. На преден план са изведени действията на художниците, а не последствията от тях.)

Рисувайки движението

Също много ме интересува движението в платоническия смисъл. Платон има една концепция за подвижната красота, която така и не можах да напусна. Не намерих нищо по-добро за себе си, което да отговаря на моя натюрел. Моето авторско решение е чрез компресиране на две или повече фази от движението. Не е нещо ново, но това е моето усещане за хармония. Себепознанието е инструмент на артиста. Да познаваш себе си и да работиш върху егото си. В много случаи откриваш неща, които не би желал да бъдат така. Би искал някак си да загладиш своя образ и той да е съвършен и прекрасен, но това невинаги е истина.

Създавайки бижута

Счупи ми се компютърът и като го отворих с отвертка, се заплених от пейзажа, който видях вътре. Влюбих се в платките и започнах да правя бижута с платки. Концептуални серии. Когато започнах, в България хората трудно разбираха, че това са бижута. Гледаха ги с интерес, но не купуваха. Реших да си възпитам публика. Отидох и до Париж – да се опитам да ги предложа там. А най-абсурдно беше, че точно там няма авангардна бижутерия. Оттам заминах за Виена на форум Арт Компендиум, авангардът в бижутерията е концентриран там. Тези бижута са мое ноу-хау. А тези от морски таралеж (ахинос) са много трудоемки. Имат 9 пласта смола, която съхне по 12 часа. Постепенно се появи публика, която разбира този труд. Съвременната бижутерия вече се превръща в скулптура. Утилитарната й функция е вторична.

Spread the love
More from Вида Пиронкова
Легендата „Байрактарис“
Влизаме в храма на насладата – над 130-годишната таверна на площад „Монастираки“,...
Read More
0 replies on “Елица Баръмова-Барамо: Ако вляза в чекмедже, все ще стърчи нещо”