Иван със съпругата си Петя Силянова и сина им Стефан
Никога не страда за роли
въпреки че режисьор от Германия го информира: „Звезда като теб при нас получава по 30 000 долара на ден.“ В немския филм, в който се включва в София, Иван е генерал от свитата на Сталин. „Артистът е горд, но пренебрегнат. Няма никакви юридически права над ролите и излъчването на филмите. Не се вълнуват от него, след като свърши черната работа, която ще вкара зрителите в салона.“ Затова цитира Лука на Горки от „На дъното“: „Не обиждай човека!“
Не успява да се разбере с американците – в екшъна на Джон Мактиърнън „На лов за Червения октомври“ е съветския матрос Симеон. Партнира си с Шон Конъри и Алек Болдуин, но няма навик да е раболепен и не става „постоянното присъствие“ в продукциите, в които е намесен и изтъргуваният за жълти стотинки българския Киноцентър. „А сега не смея да се кача там – ще ме изядат кучетата. Пък и не ме пускат без пропуск, защото нямам конкретна работа. А киното мирише на пролет, на лято, на любов. Заради него напуснах театъра. Оставам му верен, дори да се тормозя от много събития в него. Това е моята порода, това е проклетият ми характер – даже да се превърна в последния мохикан.“
Когато Киноцентърът изхвърля на улицата най-големите си звезди, Иван е категоричен – българското общество винаги се държи „безобразно“, независимо дали творецът е жив или умрял. Дразни се и от безсилието на повечето кинаджии.
Според него две-трети от тях нито могат да създадат свестен сценарий, нито да го заснемат като хората. Затова половината от филмите са глупави и претенциозни. Той отива още по-далеч – за него и най-превъзнасяните сред режисьорите превръщат „неможенето“ си в „оригинален“ стил и затова седмото изкуство у нас няма перспективи. Неслучайно споделя недоволство от не един и два български филма от соца и след него. Нарича ги „повърхностни, несъстоятелни, неверни, претенциозни, провинциални, неискрени“. „Не можеш да ги изгледаш до края, защото нищо не ти казват. Феноменът кино не предполага глобалност. То не е тюрлюгювеч, има желязна логика, затова да не се правим на толкова умни.“
Една от метафорите му по темата е: „Дори да се изправи временно на крака, после пак ще падне на колене.“ И затова отказва оферти, а и те постепенно секват заради навика му да назовава едно към едно нещата от живота и професията. Пак тогава, през 1999-а, признава, че не му се играе в театъра, тъй като качествените пиеси не достигат, но затова пък има изобилие от бездуховност. „Неслучайно мъдреците говорят за новото време, за новите хора. Проблемът е в несъбуждането.“
Приема да се включи в сериала „Живот на колела“ на Димитър Аврамов, надявайки се, че щом е по роман на Христо Калчев, все ще излезе нещо добро. Напразно – в драмите на шофьорската компания няма нищо вълнуващо, въпреки че на екрана е с двамата си най-близки приятели – Любен Чаталов и Ивайло Герасков. Значително по-качествена е родопската сага за възродителния процес „Гори, гори, огънче“ на Румяна Петкова. В нея той изгражда напълно различен образ – на Доктора, опитващ се да разбере тайните на българските мюсюлмани в Родопите. Но тези и още няколко филма
Не успяват да му върнат вкуса на дуендето
По традиция се спасява в писането – носи му душевна хармония още от младостта. Започва да реди мерена и немерена реч малко след като се женят с Петя Силянова – и за двамата е втори брак. Затова страхотната актриса винаги се шегува, че е била изначалната муза. „Четеше ми и веднага питаше: „А сега ми обясни какво съм искал да кажа?!“, връщала е лентата тя. „Един ден просто ѝ казах, че съм написал стихотворение, което съм кръстил „За теб“. Тя много го хареса и това ме окуражи“, уточнява той.
Освен лирика и разкази Иван твори сюжети за кино и сцена. Но за пореден път се сблъсква с чиновническото тесногръдие в арт гилдията. Сценарият му за игрален филм „Бивши хора“ години наред събира прахта по началнически чекмеджета, защото никак не е лесен – в него авторът разкрива подобен на себе си и на връстниците си от изгубеното поколение герой – самотник, който издига влакова спирка в двора си, но релсите не водят никъде. После печели субсидия. Но парите не стигат, а Иван не умее да се моли за пари.
Режисьорът Дочо Боджаков успява да снима по текстове на Иван Иванов „Директно включване“ – разказ за медийната манипулация на редовата аудитория. От БНТ обещават, че ще поставят сатиричната пиеса на Иван Иванов „Народно събрание“, но в нея той се гаври с простотията на родните депутати. Кой да посмее? Готов е и с римейк по култовия „Великолепната седморка“ – гърмежите, естествено, са сред родната действителност.
„Жените са гувернантките на Бога, които отглеждат неговите деца“, припомня Иван Иванов нечий цитат, докато работи върху пиеса за Петя Силянова. В нея има половината от мъжа и половината от жената. Издава първата си книга с разкази и стихове „Този живот, онзи живот“. „Пиша, за да се превърна в същото, което съм. Преоткривам се“, бил е откровен Иван Иванов.
В началото на новия век се оглежда за роли, от които да получи интелектуална наслада. „Какво да ми предложат хората? Появиха се други лица, друг темперамент, други сценарии, друго мислене. Не искам да засягам никого, но почти всичко е грубо и изкривено. Не е работа за моя герой в киното. Но би трябвало от време на време да се обаждат, да ме търсят, да изкарам някой лев, да си отида на къщата в Оборище. Това е нормалното.“ Неслучайно нарича себе си „шашкънин, който винаги ще измисли нещо“. Потресаващо е, че удря на камък – дори с неговото име и талант. В поетичната импресия на Михаил Мелтев „Чуй звездите“ е дядо, в „Едно дете в повече“ на Чавдар Гагов е някакъв бос – поне пак е заедно с Ивайло Герасков и Любен Чаталов. В „Другият наш възможен живот“ на Румяна Петкова като емигранта Лъчезар се събира за пореден дует с Ваня Цветкова, но стоят някак неестествено – каква ватманка може да бъде актрисата, която изглежда като холивудска икона? Последната му роля е в сериала на Анри Кулев по сценарий на Станислав Стратиев „Врабците през октомври“ през 2006 година. През 2012-а се снима в документалния разказ на Борислав Колев „Стоичков“ – съгласява се, защото е единственото божество за култовия футболист.
„Избърши прахта от огледалото”
В книгата си „Отговори“ Иван Иванов приканва: „Повярвай в огледалото, но първо избърши прахта.“ После излиза „Седем часа разлика“, написана съвместно с Холи Фелдман – млада американската поетеса, завършила английска филология в Атланта. Запознава ги режисьорът Петър Карапетков, който живее в Щатите. Иван и Холи много си допадат – той е максимално капризен и прецизен в употребата на словото, но е доволен от умението на момичето да представи работите му на чуждия език, без да променя и най-малката им вибрация. През 2009-а излиза „Всичко е живот“. „Поглеждайки назад, можем да видим, че в любовта е отговорът на всичко“, сигурен е той. Споделя и още една категоричност – че и преди, и след смъртта всеки попада на мястото си. Всички знаят, че неговото е на Олимп в българското кино.
