Ирен Леви пише, води предавания, учи децата и себе си. Вдъхновяваща и вдъхновена, новата й книга „Ангелски данък“ е повод да се срещнем с нея.
В своите книги Ирен винаги влага по нещо от себе си и както ми казва– младата версия на героинята й София е вдъхновена от собственото й детство. Днес ви представяме това разкошно момиче с голяма коса и най-свежата усмивка на света, зад чиято крехка фигура се крие силен характер и борбеност, каквато, признавам си, когато се запознахме, не очаквах да има.
Зад гърба й са четири издадени книги – стихосбирка, два романа и една детска книга, която не е точно детска. Но освен писател Ирен е сто други неща – тя е майка на две пораснали момичета, водеща и авторка на „Малки истории“ по БНТ, освен това от три години се занимава с „Ателие за фантазии“.
Ирен, кои са нещата, вдъхновили те за сюжетите, които описваш?
Всичко започва от една мисъл, която е “А какво, ако…”, после фантазията се развихря – първо в главата ми, после върху листчетата на малко тефтерче, а накрая – под звуците на клавиатурата. Първият подтик може да бъде всичко – красива история, чийто финал не знаеш и няма как да научиш, като“Ангелски данък”, интересна хрумка, за която никой няма отговор – “Последно повикване” или случайна дума, чието значение никой не знае – “Хмутовете”.
Как се промени писането и отношението ти към онова, за което разказваш от „Последно повикване“, която излиза преди близо 10 години, до „Ангелски данък“?
Не мисля, че в стила ми има разлика. Обичам да си играя с думите, да казвам едно, а да може да се прочете по няколко начина. Онова, с което не знам дали да се гордея или да съжалявам за него – книгите ми се четат изключително бързо. Може да прочетете романа и за един ден. Не е честно, имайки предвид колко време съм го писала.(Смее се.) Хубавото е, че ако го прочетете отново, гарантирам, че ще откриете неща, които първия път са ви убегнали. Но ако трябва да ги сравня – в “Последно повикване” има повече сюрреализъм. Там действието се развива привидно днес и тук, но всъщност никъде не е споменато кога и къде. Преплетените вътре истории са и истински, и измислени. В “Ангелски данък” има повече конкретика, той е по истинска история, но има не една и две капки от любимия ми сюрреализъм. Мисля, че някои от героите в тази книга биха могли да се преместят в другата и да заживеят в нея съвсем естествено, докато обратното не ми се вижда възможно – старчетата от “Последно повикване” няма как да се настанят в “Ангелски данък”.
„Ангелски данък“ е посветен на майка ти, в него е засегната темата за майчинството и желанието да имаш дете.Историята повлияна ли е от твоя живот и опит?Историята е по истински случай. Тя доказва, че в любовта няма граници. Когато една жена иска да стане майка, трудно нещо може да я спре. В “Ангелски данък” нито благоприличието, нито страхът от Господ се явяват пречка. Книгата е посветена на майка ми. Бих посвещавала всяка своя книга на нея. Тя беше моята Книга още когато не можех да чета и остана моята любима Книга, след като си тръгна от този свят.
Каква част от качествата на героите, които описваш, можем да припишем и на теб?
Ще призная – малката Софи е малката Ирен. Добре помня мислите си, когато бях дете. Не съм забравила въображаемия свят, който си бях създала. За радост имах истински приятели, но и въображаемите определено заемаха важно място в сърцето ми. Помня страховете си – един от тях е описан подробно в книгата. Боях се майка ми да не умре. Когато бях малка, тя преживя тежка операция и оттогава всеки ден се страхувах да не я загубя. Прескачах стълби като Софи и правех всякакви други трудни за мен неща, сключвайки наум нелогични сделки с Господ, само и само майка ми да остане при мен на този свят. Никой не знае какво се случва в детската глава, понякога там се водят истински битки.
Сюжетът в „Ангелски данък“ е силно преплетен със Сицилия и донякъде вдъхновен от твое пътуване дотам. Истинската история се развива в България преди повече от 40 години. Днес такава история логично би могла да се случи в страна,в която Църквата е силна, и създаването на дете с човек, чужд на семейството, е неприемливо. Затова се спрях на Италия. А избрах Сицилия, защото харесвам цветовете й, топлината й, омайните й ухания и усещането за щастие. Била съм там, преди да започна книгата, а след като избрах къщата на Микеле и Моника, ровейки из интернет пространството, отидох още веднъж, за да я видя на място. Тя вече е бутиков хотел, място за бавно хранене и дълбоко дишане. Наистина се казва “Монасите от черната земя” – поетично име, което се радвам, че собственикът Гуидо Коффа ми позволи да запазя. Още повече – виното също е герой в книгата и бях решила да кажа много от нещата през описанията за него. Почвата в Сицилия и особено в подножието на Етна е благоприятна за отглеждане на грозде, и то на специфични сортове. Ето така случайно или никак не отделните парченца се събраха в книгата.
