Текст Кремена Димитрова
Разговарям с човека с най-безпощадните критерии за добро и зло. С фин естетически вкус, безкомпромисен по отношение на сърцето, ехиден, ироничен и остроумен.
Йордан Славейков държи първото място в личната ми класация за стил. Все едно дали ще облече яке секънд хенд или палто от кашмир. Той е човекът-стил в изкуството.
Дани е и приятелят, който всеки би искал да има. Честен до смърт, дързък до ярост, дълбок и искрен до крясък, той е най-добрият човек, когото познавам.
Обсъждали сме какво ли не – от филмите на Звягинцев и Кроненбърг до концертите на Депеш мод и Мадона.
За него никога не е късно за нищо, стига да имаш смелост. Само преди година с шепа „тайни приятели“ му подарихме пиано. И той започна да се учи да свири, не знам дали е стигнал до Рахманинов, но пък как му отива! Има дълги пръсти и лека лудост в погледа по рождение.
Говори бързо и казва много. Малцина са тези, които успяват да го чуят. Още по-малко – да го разберат. Но това не е негова драма. Той не е сантиментален, но е чувствителен. Към несправедливостта във всичките й измерения, към грозното, пошлото и кича.
Съдбата го сблъсква с Димитър Касабов. Отначало се мразят, после се обичат. Сега са кръвни братя – буквално, с кръвна група Б+. Така се нарича и техният официален творчески тандем, под чиято марка излизат две пиеси и няколко спектакъла. Авторският им спектакъл „Паякът“ вече е стъпвал на 3 континента. Дани и Димитър са търсени зад граница -превеждат ги, консултират се с тях. Водили са школа за актьори към МОНТФИЗ, преподават, пътуват, пишат, мечтаят, спорят и слушат БГ естрада в джипа на Димитър.
Дани е играл в сериали, видяхме го в епизодична роля в „Дзифт”, но макар актьорският му талант да е открит от неговия духовен учител Крикор Азарян, избира режисурата.
Автор е на „Последна стъпка“ – един болезнено личен и важен роман, получил бронзовата статуетка на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ . В момента пише втори роман, участва и в сценарен екип за нов телевизионен сериал.
Срещаме се да поговорим. Техниката ми изиграва лоша шега и той намира време и сили да ми помогне да „се спася“, като правим заедно интервюто отново. Не ме напуска усещането за фламенко на два гласа и много, много дуенде.
Дани, интервюто не е в записа, а в моето отношение към теб, в енергията на разговора ни.
Да, и в моите отговори. Извинявай, имаш ли цигара?
(Той не пуши от 15 години, но не се отказва от навика да държи цигара. Жестът е важен – ако не държи цигара, ще пропуши. Винаги има цигари вкъщи, дори се е случвало да си купува кутия, за да има какво да държи в ръцете си.)
Кога отказа цигарите и защо?
Уплаших се за себе си, имах тежка зимна сесия в НАТФИЗ. Слязох от Студентския град до центъра, заваля много сняг, бях с есенни обувки, намокрих се… После учихме с колеги, прибрах се, пуших много, легнах си и се събудих с лепкава пот и смрад на цигари. Беше много лошо – повръщах и си казах, ако има Бог, нека ми позволи да не умра в този момент! Не умрях. И реших – аз повече няма да пуша.
Учил ли си нещо преди НАТФИЗ?
Ако има нещо като детски мечти, то аз винаги съм искал две неща – да стана космонавт (за много кратко) и да уча в НАТФИЗ. Това беше толкова естествено и нерационално, както това някой да обича син, а друг – зелен цвят. Роден съм в края на 70-те в едно малко село – Власатица, близо до Враца. Никога не съм имал театрален опит. Наскоро сестра ми Мария ми напомни, че на село имахме две дървета – орех и слива (казваме й джанка). По моя инициатива те с брат ми Ивайло опъвали тел, слагали одеяла като завеса, канили деца и съм правил театър, измислял съм сценки, дори лелки и чичковци си носели столчета и гледали представления! Бил съм на 6-7 години. И сестра ми също е участвала. Аз нищо не помня, много странно… Веднъж Мария трябвало да лисне леген с вода в определен момент (нещо като специален ефект), а забравила. Моите думи били: „Како, ти съсипа театъра!“
Kое те определя повече – писането, което е самотно занимание, или работата с актьорите, която е колективна?
И двете са самотни занимания. Работата на режисьора започва много преди срещата с актьорите. Подготовката изисква много. Театърът е среща с много хора и този контакт е незаменим, но режисурата е самотна работа. Може би писането ми допълва театъра и така ставам по-пълноценен човек.
