„Да те ударят не е толкова ужасно, само очакването за това е ужасно“.
Цитатът е на майстора на страшното Алфред Хичкок и пасва на романа „Мазето“ изключително добре. Четвърта книга за младия български автор Благой Д. Иванов и първи цялостен роман. За тези, които познават Благой, жанрът, в който „Мазето“ е ситуиран, е повече от ясен, а за другите – нека онова, което ще прочетат, да бъде подготовка за ужаса, който е побран в близо 400 страници.
„Мазето“ ни запознава с безименен мъж, който представя пред читателя своята изповед. Без оправдания, покаяние или молби за прошка – просто история за зародилото се, пораснало, избухнало и потушено зло, което сигурно всеки от нас носи в себе си. В този роман главният герой го носи повече от другите. И го знае. В пазвата и главата, в крайчеца на окото на този привидно спокоен и харизматичен мъж, живее същество, наречено с гръмкото име Звяра. Звяра контролира живота и нагона на този човек и го прави лош почти без причина. Дали той е роден така, дали се е превърнал в това, което е? „Мазето“ не се наема, а и няма нужда да дава отговори на тези въпроси. Както вече казах – романът е поставен като изповед, като епопея на злодеянията извършени от едно човешко същество към много други. Звяра контролира безименния герой от ранното му детство чак до късните му тийнейджърски години, когато заспива зимен сън. Пробуждането му отново, вече в зрялата възраст на нашия герой, съвпада с друго важно събитие в живота на човек – първата любов.
За повечето хора първата любов е величествено преживяване, независимо как завършва всичко. Но за безимения герой и Звяра това не е точно така. Чудовището се пробужда отново, жадно за кръв, и за да спаси своята годеница, този мъж е готов на всичко. Дори и на убийство. Най-вече на убийство.
Разказана през погледа на няколко убийства, всяко окичено с различно ниво на жестокост и случващо се в различен месец от годината, „Мазето“ води своите читатели до абсолютното полудяване на своя основен герой. Затънал в мрачни мисли, без чувство за контрол, той попада все повече и повече в цикъла на гнева, омразата, жестокостта. Той рисува за себе си и жените, които минават през ръцете му и част от тях остават завинаги в мазето му, гротескни портрети маскиращи липсата на съпричастност и топлота. „Мазето“ води бавно повествование, циклично дори, до логичния финал, в който всеки получава това, което заслужава – той, жените, Звяра, годеница му. Всяка глава носи името на различна жена и месеца, в който е срещнала нашия герой, като финалът, който се случва в едно китно лято, е запазен за най-специалната – първата любов.
„Мазето“ е алегория на любовта и омразата. На съпричастието и липсата на емпатия в свят, изтъкан от преструвки. Ние всички се преструваме пред някой за нещо, но сме шокирани, когато разберем, че и другите са го правили с нас. Ние всички не сваляме маските си, но очакваме, че когато срещнем някой специален, той непременно трябва да се разкрие. Но това рядко се случва.
Финалът на романа и неговите две последни глави може да оставят шокирани част от читателите, но със сигурност удрят истински шамар в лицето на основния герой. Обстоятелствата се развиват по неочакван за него начин и когато „Мазето“ направи пълното си завъртане, читателят се озовава там, откъдето е започнал – с началото на неговата изповед. Да изповядаш греховете си е облекчение за мнозина, но не и за нашия герой, не и за Звяра. Двамата се озовават в ситуация, от която измъкването е трудоемко и изисква повече капацитет от този, който те притежават.
Битката за правилното и грешното, за простимото и непростимото е фундаментално заложена в човешкото същество. Нашите морални принципи ни определят през целия ни път до самия ни финал. Благодарение на тях ние сме хората, които сме и вървим гордо през живота и съдим сурово, когато това е необходимо. „Мазето“ може и да разклати нечии морални устои, други биха били по-толерантни към злото, което е заключено там. Трети ще кажат, че това не може да се случи, а четвърти просто ще цъкат с език. И всички ще са прави. Но нали това е смисълът на литературата – да ни покаже различното, да ни абстрахира и да ни вкара в свят, който не е нашият. Да ни напряга и да настръхваме, докато очакваме удара. „Мазето“ го прави.
