В друга, не толкова празнична нощ, пак сред великите руини имахме чудни изживявания със Стинг и… срещи от третия вид.
Да слушаш концерт на лаптоп с приятели в боровата гора, е приключение. Славеи в тъмна майска доба и Стинг с характерния си тембър в дует– безценно!
И изневиделица:
-Аууууууууу!
Този път не беше Стинг. Съвсем наблизо, зад крепостната стена, полъхваше хлад и съмнение.
-Аууууууууу! – плач и смях едновременно, твърде призрачно и протяжно, за да бъде забавно.
Скочихме и се умълчахме, за да чуем по-ясно.
Тихо, това е плачът на царицата
Така рече един дипломиран историк, който знаеше наизуст всички преславски легенди. Опита се да внесе успокоение сред редиците.
После – вкупом и набегом по баира край гробищата, а аз – и с лаптоп под мишница. Беше надвиснало пълнолуние и като че ли всеки миг зад завоя дебнеше самодивско хоро, за да ни пресече пътя.
Вир вода се довлякох до вкъщи да разкажа на нашите за плача на царицата.
-Глупости, чакал е било! – изсмя ми се татко.
Само веднъж бяха украсили руините на Златната църква с икони в нишите и запалени кандила. Чакаха Варненско-преславския митрополит Кирил. Никога не съм виждала тази църква така прекрасна– мраморна, сгушена в бръшляна като бижу. Беше оживяла. Куполът й беше небето. Сякаш за пръв път се издигаше по-високо над тези стени.
Казват, че тя е сред образците на средновековната българска архитектура. Златната църква е с кръгла форма на църковния кораб. Строена е във византийски архитектурен стил, украсена е с мозайки, рисувани керамични плочки и резбован мрамор. И както казва Борхес – тук нощите дълбаят мрамора. По каменните стени още личат рисунки-графити, кратки текстове на глаголица и кирилица, гръцки имена на светии.
Преславяни си обичат Златната църква за венчавки под открито небе и хвърлят в дълбокия кладенец на двора й дребни монети за щастие.
Но преди време някой постави точно пред входа й надгробна плоча от черен мрамор. На Цар Симеон Велики. Не паметник, а измислен гроб. Сега най-често там се спират чужденците да се снимат и да положат цветя. Навярно си мислят, че това наистина е гробът на царя.
Още по-закътан и загадъчен от Златната църква на 7 километра от Велики Преслав се крие манастирът „Свети Пантелеймон“. Основан е през IX век високо на днешния бряг на река Камчия след покръстването на българите. Разрушен е два века по-късно. До манастира се стига пеш по живописно шосе с розови цъфнали рожкови, чиито благоухания се носят надалеч. Наблизо е резерватът за жълти лалета – мисля, единственият в България. Археологически разкопки в началото на миналия век открили манастира или каквото е останало от него. В керамичните и стъкларските му работилници са създавани уникални образци на църковното изкуство на Преславската школа. Тук са творили най-просветените умове на българския народ – учениците на светите равноапостоли Кирил и Методий – св. Климент Охридски и св. Наум след изгонването им от Моравия. И още презвитер Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър „и други още много ,чиито имена, загубени за земните летописци, са записани на небето” (цитат от „Житие на св. цар Борис покръстител” от архимандрит Серафим).
Уединението и монашеството на цар Борис Първи Михаил
се крият зад стените на манастира. Тук завършва земният път на Покръстителя през 907 г. Върху оцеляла колона на манастира се възвисяват корените на хилядолетно дърво. „Що е човекът, за да го помниш…“ и „Защото човек е само лъх“ са две от библейските ми прозрения, запечатани в тази гледка. Съзерцавам безсмъртието на корена, въздигнат като капител над главата ми, и си мисля: Ето, манастирът е от IX век, а аз живея в XXI. Но сме съвременници.
Един от символите на Преслав е храм-паметникът „Св. св. Кирил и Методий“. Куполът му се вижда отдалече, кацнал в зеленината на боровата гора. Строежът започнал в края на 1897 г. и продължил до 1927-а, когато се навършват 1000 години от края на царуването на Симеон Велики. Паметен надпис над входа припомня за тези събития. Когато бяхме деца, тайно надзъртахме през ключалките на големите железни врати. Гледахме кристалния полилей и резбования иконостас на храма. И само въображението ни довършваше сцената с огнедишащия змей под кръста на иконостаса.
Доживяхме този храм-паметник да бъде ремонтиран и обновен. Когато Велики Преслав отпразнува 1100 години от Преславския събор
през 1993 г., църквата в боровата гора отвори врати. Влязох вътре за първи път, откакто съм се родила. Бях поканена да правя репортажи от тържествата за радиото. Тогава се чух да казвам в ефира нещо, което ще повторя и сега: Велики Преслав е градче с десетина хиляди жители и три действащи храма: „Св. св. Кирил и Методий“, „Св. Архангел Михаил” и „Св. Петър и Павел”. И това ако не е благословение!
Втората черква е в центъра на Преслав. Нарича се „Св. Архангел Михаил“ и е стогодишна. Тя е единствената в Североизточна България със запазени стенописи на проф. Николай Ростовцев и неговите ученици. Звукът на камбаните й е ясен, красив и неподражаем. Не бих сбъркала тези камбани с никакви други под небето.
Преславският храм „Св. апостоли Петър и Павел“ пък е възрожденска черква, строена по времето на султан Махмуд Втори през 1808-1839 г. Била е изгорена до основи и отново възкръснала от пепелта. Иконостасът й пази ценни икони – шедьоври на възрожденската българска живопис. Помня, че много години беше вкопана в земята, защото покривът й не трябвало да бъде по-висок от конник иноверец. Често надзъртахме през тъмните й прозорчета на нивото на коленете ни. Откопаха я и я възстановиха и нея през 1993 г. за 1100-годишнината от Преславския събор.
Да нарочат предците ти, че са със „синя кръв”
е усещане, гъделичкащо въображението и егото. А когато трябва да поделиш любовта си между две древни столици, става сложно. Родът на мама е от Плиска, а този на баща ми – от Преслав. Все нещо „болярско” от двамата трябва да си прихванала, шегуват се приятелите ми. Бродейки между руините и носталгията обаче, везните ми натежават към Велики Преслав. Третият имперски град на Европа заедно с Аахен и Константинопол. Първата имперска столица на България и втората столица на Първото българско царство.
И най-важното: градът на кирилицата, който даде и на други славянски народи азбука, светлина и святост.
