Откъс от „На жените с обич“
Наскоро, при едно от онези интервюта, които ме изнервят, защото представляват бомбардировка с тривиални въпроси, на които трябва да отговаряш на бегом, като при труден психологически тест, ми се наложи да реша за две секунди с кой герой от моите романи бих искала да вечерям. Ако ме бяха попитали с кой човек бих искала да вечерям, щях веднага да кажа: с Паула, моята дъщеря, и с Панчита, моята майка, два духа, които неизменно витаят около мен, но в случая ставаше дума за литературен персонаж. Не можах да отговоря веднага, както настояваше интервюиращият, защото съм написала повече от двайсет книги и бих вечеряла с почти всички мои герои, както жени, така и мъже, но след като успях да помисля реших, че бих поканила на вечеря Елайза Съмърс, момичето от „Дъщеря на съдбата“. Когато отидох в Испания за премиерата на романа, през 1999 г., един буден журналист ми каза, че книгата била алегория на феминизма. Прав беше, макар че в интерес на истината не ми беше хрумвало.
В средата на XIX век, в разцвета на викторианската епоха, Елайза Съмърс беше девойка, пристегната в корсет, затворена вкъщи, сравнително малко образована и с още по-малко права, осъдена да се омъжи и да ражда деца, само че тя се измъкна от безопасния си дом и тръгна от Чили към Златната треска в Калифорния. За да оцелее, се предреши като мъж и се научи да се оправя сама в хипер мъжка среда на алчност, амбиция и насилие. След като преодоля безброй препятствия и опасности, отново дойде време да облече женските одежди, но никога повече не сложи корсет. Бе вкусила свободата и вече нямаше да се откаже от нея.
Вярно е, че житейският път на Елайза би могъл да се сравни с еманципацията на жените, нахлули с щурм в света на мъжете. Били сме принудени да действаме като тях, да усвоим техните тактики и да си съперничим. Помня времената, когато чиновничките, за да ги вземат на сериозно, трябваше да ходят с панталон и сако, а някои от тях дори с вратовръзка. Това вече не е нужно, можем да упражняваме женствено своята власт. И ние като Елайза сме придобили свобода, но продължаваме да се борим, за да я опазваме, разширяваме и да я направим достъпна за всички жени. Всичко това бих искала да разкажа на Елайза, ако дойде да вечеря с мен.
* *
Според дядо ми семейната връзка е проста: мъжът снабдява, закриля и нарежда, жената слугува, върти домакинството и послушно мълчи. По тази причина твърдеше, че бракът е много удобен за мъжете, но е неизгодна сделка за жените. Той беше прогресивен за своята епоха; сега вече е известно, че двете най-доволни групи са женените мъже и неомъжените жени. В деня, когато водел дъщеря си Панчита към олтара, дядо ѝ повторил за енти-път да не се омъжва, че още има време да направи кръгом, да зареже годеника и да отпрати любезно поканените. Същото каза и на мен две десетилетия по-късно, когато се омъжвах.
Въпреки така радикалното си разбиране за брака, отношението му към женствеността беше твърде консервативно. Кой определя какво налагат традицията и културата? Мъжете, разбира се, а жените го приемат без да възразяват. Според дядо трябваше винаги да се държа като „дама“, независимо от обстоятелствата. Не си струва труда да се разпростирам върху значението на термина „дама“ в моето семейство, защото е сложно, достатъчно е да кажа, че като най-светъл пример се сочеше безстрастната, благовъзпитана и изискана английска кралица Елизабет, която през 60-те години беше още съвсем млада, а вече се държеше безупречно, както продължи да се държи през останалата част от дългия си живот. Е, такава се показва поне пред хората. На стареца му се струваше неприлично жените – още по-малко мои връстници – да излагат мненията си, които вероятно не интересуват никого. Моите по въпроса за феминизма спадаха към тази категория.
По някакъв начин успях да го изнудя да прочете „Вторият пол“ на Симон дьо Бовоар, както и някои статии, които оставях тук-там в къщата и той скришом прелистваше, макар да се преструваше, че не ги е забелязал. Стремежът ми за печелене на привърженици го изнервяше, но той търпеливо понасяше моята бомбардировка с това колко много страдаме ние жените от бедността, липсата на здравни грижи и образование, от търговията с плът, войната, природните бедствия и нарушаването на човешките права. „Откъде черпите тези сведения, госпожице?“, питаше ме той подозрително. Откровено казано не знам, защото източтиниците ми бяха оскъдни; чак след четиресет години щяха да измислят Гугъл.
„Не ядосвай дядо си и чичо Рамон, Исабел“, молеше ме майка ми. „Човек може всичко да постигне елегантно и без много шум.“ Но безшумен феминизъм няма, както щяхме да установим по-късно.
