Музикалната биография на Пепи Писарски, познат като фронтмен на група “Атлас”, започва още в гимназията, а от образованието на архитект наследява единствено шест диоптъра късогледство. Днес авторът на “Есенни цветя” редува София с малко село край Лом, за да диша, да работи в градината, да лови риба, да събира гъби. И да планира по какъв начин да запази спомена за дядо си – Петър Славов-Кера, талантлив художник, репресиран от комунистите
Момичетата обичат китари
Преди 35 години – на 20 март, Петър Писарски измисля името на групата, която създават с Бойко Трифонов и Силвия Райновска. И въпреки че оттогава досега са се сменили 11 певци, името й си остава непроменено. В момента записват последния си албум с нов вокал – Петър Маринов, зад когото Иван Несторов е на бас китарата, Асен Драгнев на клавишни, Драгомир Ганчев на ударни и нашият събеседник, определящ се като човека оркестър.
Той и Асен Драгнев са заедно още от 18-то училище, където с още три момчета си правят група. В казармата Пепи развива музикалните си заложби, научавайки се да свири и на банджо, и на хармоника. А след като отбива службата, с Бойко Кирилов и Росица Кирилова “сглобяват” група “Следа”.
Тъй като Пепи рисува, кандидатства, приемат го и завършва във ВИАС архитектура на жилищни сгради. Стажът му по специалността е точно седмица. Отива да свири на един концерт и за 30-минутното си участие взема много повече пари, отколкото за седем дни в ателието. А и като бонус в него се влюбват пет прекрасни момичета, което е нямало как да се случи, ако не държеше китара, а чертожна линия, нали? Така че съдбата на младия Писарски прави леко отклонение от предначертания от образованието му път. А от следването той се е обзавел и със сериозно късогледство, така че ето още един аргумент в полза на музиката. Свири на китара, на хармоника, на тенор банджо, на синтезатор. Има студио, където записва песните си и прави аранжименти. Вдъхновява се от самотата, от болката, от природата. „Вдъхновението седи някъде във Вселената, ти трябва просто да настроиш антената си и да го уловиш. Случвало ми се е да ме връхлети и като ходя по улицата. Най-големият хит “Есенни цветя“ ми хрумна, докато се разхождах. Дойде с цялата мелодия и текста, което рядко се случва. Имах си листче и моливче и я записах. Правил съм и по-сериозни песни, но тази се наложи като хит. Последната е “Любовта е болест“. Скоро ще излезе сингълът „Само за теб“ – обична песен за една несбъдната любов…”
Селянин с въдица и кошница
Бащата на Петър – Кирил Писарски, се занимава с изкуство. Завършил кинорежисура и телевизионна журналистика в Чехия, той е писател, но и създател на телевизионното предаване „Бързи, смели, сръчни“. Още като студент Пепи му помага, а по-късно работи към това предаване като асистент-художник и сценограф и обикаля България с чук, пирони, четки и бои, след като се дипломира като архитект. Тогава тръгва по селата. И вижда какво е загубил от това, че е гражданин без корени в провинцията. Осъзнава, че винаги му е липсвало селото, което никога не е имал и за което завиждал на всички деца от своето поколение, които всяка събота и неделя и през ваканциите отивали при баба и дядо, а той оставал в града сам на улицата. „Винаги съм обичал природата и сега, на стари години, станах новоселец в едно село край Дунав. Казва се Добри дол и е до Лом. Купих си къща там. Много красиво място. Уникална природа. Няма хора, което на мен ми харесва, защото живея в един мравуняк от два милиона в София, а там мога да дишам свободно чист въздух.“ Пепи сади чесън и лук, отглежда домати и твърди, че това е чудесен и много сериозен спорт. „Като прекопае човек 20 квадратни метра с правата лопата и после, като раздроби пръстта, е готов.“
Освен природа на село има и страхотни животни. „Като окося пролетно време за пръв път тревата в двора, в който съм посадил пенсионния си фонд от 28 ореха, през нощта чакалите влизат да ловят мишки. И такива песни се носят под прозореца ми, Боже мили! Май предимно чакали има в България, много са“, продължава интелектуалецът новоселец.
Той буквално се изхранва с двете си любими занимания риболов и гъбарство. Три години чака голямата риба, остава му само една, която не е хващал, най-голямото му постижение е 20-килограмов толстолоб. А със 17-годишния си син практикува подводен риболов. „Той тотално ме надмина, като успя да уцели голям лаврак и кинигос – суперхищна риба. Ходим в Гърция да се гмуркаме.“
За гъби ходи и до Дунав, и около София – в Лозенската планина. Майка му, която е биолог, го водела на експедиции и още от малък разпознава основните видове. „Никакви рискове не поемам. Непознати гъби не пипам. При най-малкото съмнение не бера. Има гъби, чиито двойници все пак не са смъртоносни, като манатарката и пачия крак. Смъртоносно отровни са бялата мухоморка, вълчият зъб, пантерката, бялата орешарка, която е двойник на челядинката. Дори гъби, които знам, че са ядливи, но аз не съм ги ял – не бера“, споделя Писарски. Изминава по осем километра на ден, когато е за гъби, и се връща с две пълни кофи. Не обича да ходи безцелно, нито да изкачва планински върхове.
Кара колело по неволя в София, но не е колоездач.
Писарски е наследил солидна колекция от живописни платна, нарисувани от дядо му по майчина линия.
Мисия реабилитиране на Петър Славов-Кера
„Когато се върнах от чужбина и потърсих в Гугъл нещо за Петър Славов, излезе информация за барабаниста на ФСБ и нищо за дядо ми. И това много ме разстрои. Все едно не е съществувал. И първото, което направих, е да напиша една статия в Уикипедия, базирана на монографията за него от Ружа Маринска, след което му направих страничка и във Фейсбук, а след това няколко изложби. В галерия “Жорж Папазов“ в Ямбол, в Асеновград, където е родена прабаба ми и той е бил там учител по рисуване. След това в Севлиево и в София. За 111 години от рождението му представихме 111 негови творби.“
Пепи помни дядо си, роден в старозагорското селце Трънково през 1908 година. „Когато съм го питал как така идва от село и учи в Художествената академия, където е било много трудно да се влезе, особено през двайсетте години на миналия век, той ми отговори: „Ами като пасях воловете, с една пръчка си рисувах върху пясъка.“
Петър Славов-Кера завършва „Графика“ при професор Захариев. Името му е Петко Петров Славов, но комбинира артистичния си псевдоним от името на баща си Петър и на майка си Кера, така подписва творбите си.
„Доколкото знам, бил е много ценен от колегите си. Първата му откупена картина е през трийсетте години на миналия век и аз я видях на изложбата на Южнобългарските художници в СГХГ. Прекрасна творба! Дори не я е подписал тогава, защото е бил още студент”, разказва днес внукът му. И продължава: “През 1956 г. той е секретар на СБХ, когато Тодор Живков идва на власт. И няколко луди глави заедно с дядо ми застават срещу него. Дядо ми е бил член на БКП още от студентските си години. И когато бил прибиран и разпитван лично от Гешев и бит в полицията, в същото време другарят Тодор Живков излизал недокоснат през задния й изход. Не съм свидетел, това ми е разказвано. Та през 1956-а дядо ми го изключват от партията и му забраняват участия в изложби. Чак след около двайсет години Мара Малеева, жената на Тодор Живков, се сеща на някакъв прием да попита какво става с Пеньо, както са го наричали. Забраната пада и му позволяват да излага картините си, след като го приемат като член на партията отново. През 1976-а (вече ги помня тези неща) е първата му изложба на „Раковска“. Следва още една на ул.„Шипка“ 6 и за 80-годишнината си – през 1988а, той поиска да наеме пак този салон. И един ден през пролетта (аз бях вече много голям), когато му съобщили, че му позволяват да направи изложба през септември, той починал от вълнение. Дотолкова е бил смазан и съсипан този човек. Не доживя юбилейната си изложба. Тя се осъществи след смъртта му.“
„Чувствам отговорност и знам, че в оставащите ми години трябва да направя така, че да се възстанови неговото име сред българските художници, защото той е абсолютно несправедливо останал скрит насила, затулен по партийна линия. Няма по-гадно нещо от това човек на изкуството да бъде преследван и съсипан”, завършва разказа си Пепи.
