Всички имаме нужда от малко допълнителен блясък понякога, а това е благодатната почва, върху която вирее драг културата, превърнала се във вдъхновение за мнозина модни дизайнери
Преди много, много години, когато попаднах за първи път в легендарния микс-клуб „Спартакус“, бях зашеметена. От атмосферата на мир и любов, която цареше там, от добронамереността на всички, от свободата да мога да танцувам както си искам, без това да доведе до нежелано ухажване за мен и нежелан бой за гаджето ми. Но и от блясъка, достоен за филм от Златната епоха на Холивуд или за Париж от времето на Фицджералд. Разточителен, декадентски, извън реалността.
Non, je ne regrette rien, пееше на сцената висока кокалеста дива с изразени скули и орлов нос, а дрезгавият ѝ контраалт и грациозните движения на облечените ѝ в сатенени ръкавици ръце ме омагьосваха. Имаше нещо много красиво в тази преувеличена женственост, стъпила с единия крак в изкуството, с другия в гротеската. Нещо, което не ми позволяваше да мисля за изпълнителката просто като за „мъж в рокля“. И което аз като жена по рождение не бих могла да постигна, защото съм приела женствеността като даденост, а не като идеал, към който да се стремя.
Когато изпълнението свърши, абсолютно първосигнално последвах дивата в гримьорната, за да изкажа възхищението си. Необмислено и вероятно невъзпитано, но спонтанно. „Приятно ми е, Светльо“, промърмори смутено тя с красивия си контраалт, който междувременно се бе превърнал в баритон, и ме свали на земята.
Скоро след това видях Светльо на улицата. Слаб млад мъж с интересно лице, без помен от женственост в движенията и обличането. Ако се бяхме запознали при други обстоятелства, вероятно щях да флиртувам с него. Ако не бях видяла как се случва магията и се превръща в създание от друг свят.
В създание от друг свят се превръщах и аз няколко месеца по-късно, когато вече се чувствах в „Спартакус“ като у дома си. Докато замятах боата си от пера и с изящен жест изтръсквах 30-сантиметровото си цигаре, не бях Дона, а някаква друга, мистериозна и фатална жена. Драг културата има особена привлекателност и тя не е въпрос нито на сексуални предпочитания, нито на джендър стереотипи, а единствено на гламур.
От Шекспировия театър до бара на мафията
Каква е притегателната сила на преобличането и защо то все повече се превръща в част от мейнстрийм културата? Може би трябва да потърсим отговорите още в древността. Смяната на дрехите, а заедно с тях на идентичността, пола и социалния статус е неизменна част от различни религиозни култове, ритуали и карнавали. Има я и при нашите кукери. Векове наред женските роли в театъра са се изпълнявали от мъже – от Древна Гърция до Шекспир, че и след него (да си припомним „Многострадална Геновева“ от „Под игото“).
Макар и много по-рядко, среща се и обратното – жени, които се преобличат като мъже. Но докато при мъжете преобличането е за забавление и шоу, при жените целта е друга. В един мъжки свят придобиването на мъжка идентичност е било единственият начин да упражняват професия, да се радват на свобода и, общо взето, да правят с живота си каквото искат, а не каквото им диктуват социалните условности (няколко такива истории може да прочетете на страниците на настоящия брой). Дори и днес, когато говорим за равенство между половете, отново драг кралиците са в светлината на прожекторите. Не че няма драг крале – има, но те изобщо не са толкова известни.
Впрочем терминът drag queen идва от времената на Шекспировия театър – когато актьорите се оплаквали, че роклите им се влачат (на английски drag) по земята. Популярността на този тип преобличане избуява в началото на ХХ в. с появата на развлекателния жанр водевил – съчетание между комедия, музика, танци и бурлеска. Може да се каже, че тогава се появяват и първите драг кралици във вида, в който ги познаваме днес – като индивидуални изпълнители и one queen show, а не преоблечени, за да играят женските роли в театъра. „Бабата“ на драг кралиците е актьорът Джулиан Елтиндж, а славата му излиза извън рамките на водевила и го превръща в най-добре платения актьор в света по онова време (по този показател надминава дори Чарли Чаплин).
С въвеждането на Сухия режим в САЩ през 30-те години драг кралиците преместват представленията си в speakeasy баровете, където съжителстват с нелегално продаван алкохол и често попадат под ударите на полицейски акции. Дори след отпадането на забраната за консумация на алкохол те остават ъндърграунд, тъй като гей културата все още е криминализирана.
Звучи малко странно, но нюйоркската мафия в лицето на фамилията Дженовезе е тази, която подава ръка не само на драг кралиците, а и на цялата гей общност. През 1966 г. член на престъпния клан купува бара Stonewall в Манхатън и го превръща в средище на гей културата. Три години по-късно барът става епицентър на поредица от бунтове срещу силите на реда, които катализират световно движение за правата на хомосексуалните. Някои смятат, че оттам тръгват и днешните прайдове (гей паради) – първият такъв е организиран на 28 юни 1970 г. в Ню Йорк, Лос Анджелис и Сан Франциско. В челните редици на това движение е драг кралицата Flawless Sabrina, която организира в различни части на САЩ конкурси, подобни на традиционните конкурси за красота.
