Рут Колева: Момичето, което следва своя собствен път

Фотография Диляна Флорентин

Рут Колева е от онези специални хора, с които можеш да говориш с часове и за всичко. Започнахме от темата за изкуство и технологии, минахме през пътешествия и готварство, бизнес и иновации, нещата от живота, клюките, скандалите, пътя, съдбовните срещи и случайности… Интервюто ни може би  щеше да продължи повече от два часа, ако не се бе включила и дъщеря ми, за да ни прекъсне. Може да е само на годинка, но тя също познава гласа на Рут заради записите с детски песни в албума „Маргаритка“. Така на една пейка до ЦУМ, след като проведохме разговора за мартенския брой на DIVA, без да е планирано, включихме и въпрос  за майчинството. „Да, мисля за времето, в което ще имам свое дете. Майчинството е част от живота – нагласяваш се спрямо ситуацията. Щом всички се реорганизирахме около пандемията, мисля, че най-нормално е да го направим и за едно, което ще дойде в живота ни. Казусът преди това е дали си сигурен, че партньорството е стабилно, трябва да си убеден в подкрепата и отговорността. Аз имам опита на своето семейство – родителите ми са разведени и не искам да причинявам тази неприятна емоция на едно дете. Няма да избързвам, трябва да съм готова. Макар че животът рядко се интересува от личните ни планове и сам избира кога ни е времето.“

В момента имаш ли човек до себе си?

Да, от две години и половина. Той е фотограф, но не обичаме да говорим за личния си живот. Изглежда ни пошло, затова и няма да казвам нищо повече.

За две години и половина вероятно сте изгладили ръбовете в отношенията си?

И да, и не. Двамата сме различни, но се учим да живеем в разбирателство…

С твоя начин на живот – много пътувания и ангажименти зад граница, не е ли трудно да се поддържа здрава връзка?

Той пътува навсякъде с мен. Последно бяхме заедно при престоя ми в САЩ миналата година. Прибра се през лятото и аз се върнах там сама за няколко месеца, за да довърша ангажиментите си.

Как ви се отразиха тези месеци?

Раздялата в наше време не е проблем. С технологията ставаме толкова достъпни от всяка точка на света. Физическата липса също не е нещо непосилно. Дори в известен смисъл смятам, че е здравословна.

А изолацията повлия ли ти?

Дисциплинира ме. Започнах да спортувам сериозно. Погрижих се за себе си. Цялата ми програма стана много по-точно. Имах време да снимам клипове, лайф пърформанси, все неща, които иначе координационно се случваха трудно. В този смисъл пандемията ми даде възможност да създам хубаво съдържание за известно време напред. Не ми остана време да композирам музика. Но по-скоро това е някакъв мой блокаж.

Казвала си, че се вдъхновяваш от личния си живот. Дали паузата не е именно защото пандемията спира и него?

Динамиката е различна. Преди пандемията всеки месец пътувах по света. Срещах много хора, култури, всичко това е стресиращо, но и вдъхновяващо. Прекарвах много време по летища, в самолети. Използвах го именно за да се вдъхновявам за текстове и музика.

Сега всичко е монотонно. В някакво очакване. Средата е потискаща. Не знаеш какво искаш да изразиш, защото емоциите са много полюсни. На фона на глобалните събития никак не ми идва да се фокусирам върху своите лични преживявания. Струват ми се дребни, а нямам самочувствие да пиша за световни проблеми. Не изпитвам увереност, че мога да влияя с музиката си върху тях.

И все пак може би с малки стъпки ги засягаш – насилието над жени е тема, за която си говорила…

В България правим много малко по въпроса. Аз самата не се определям като жертва на насилие, но също съм преживявала такова под някаква форма. И все пак мисля, че една от причините за скептицизъм в обществото ни е, че под общ знаменател се поставят както престъпления срещу жени, така и някои случки, които са с несъвсем изяснено съдържание. Нещо, което се случи и в движението Me too, което по принцип подкрепям като идея.

Какво е твоето преживяване?

Моята история не е домашно насилие – преди няколко години в центъра на София ме нападнаха група младежи, без да съм провокирала подобно отношение. Бях около 18-годишна, а часът беше около 22, когато се случи. Вероятно бяха подпийнали, а аз не ги забелязах, защото слушах силно музика на плеър. Единият ме настигна, обърна ме и свали слушалките от ушите ми с думите: „Селянко, като те питам нещо, ще ми отговаряш!“ Започна да ме удря в лицето и да ме рита. Телефонът ми беше с паднала батерия и нямаше как да повикам помощ. Изскубнах се някак и се качих в такси, което ме закара до вкъщи. Баща ми ме видя и поиска да ходим да търсим момчетата, за да се разправи с тях, но беше минало време. Едва ли щяхме да открием някого. Не си струваше.

Никой ли не ти помогна?

Нямаше никого на улицата. Не се и сетих да викам за помощ. Бях в пълен шок. Беше много грозна случка.

Сякаш никога не сме готови за насилието?

Самото то е проблем, за който не се говори много у нас. То е проблем на възпитанието, на обществото ни, на правосъдната ни система, която не го оценява като престъпление, ако не е довело до фатален край…

Насилието обаче е не само физическо, то често е и вербално, интернет. Особено върху публичните личности.

Когато си на сцена, всичко, което правиш, е обект на коментари и оценка. И често се случва някой да реши да излее негативизма си върху теб и работата ти. Хейтът към мен го има още от детските ми години. Може би затова съм свикнала с него. Още от дете ме подиграваха заради името ми, после за това, че родителите ми са разделени, че баща ми е пенсионер (и световен щампион по вдигане на тежести, бел. ред), за мечтата ми да съм певица. Целият ми път досега е осеян с хейт. Когато се научиш да го понасяш, започваш да гледаш на живота по един лек начин. Не може да спреш омразата, не може да я контролираш, но може да се научиш да я игнорираш. И това също е форма на изкуство.

Така ли постъпваш? Не те ли мотивира?

Не се мотивирам от хейт, просто не се интересувам от него. Не го забелязвам и това ядосва хейтърите. Да се мотивирам от негативизма, значи да му обръщам някакво внимание, а това подхранва още и още негативизъм. Излязла съм от това омагьосано колело.

Закалена си.

С времето се получи. Вече не показвам колко съм чувствителна. Още от малка, когато започнах да се появявам по телевизията, имаше коментари за това как изглеждам – наричаха ме грозна, екстремна заради татуировката на ръката. Живеем в държава, в която хората са генерално потиснати и го показват с такова агресивно поведение. Дори сега успехът на Мария Бакалова се превърна в полемика и много нападки към качествата й на актриса.

Spread the love
Публикувано от
Още от Надя Костова

Мачмейкинг или как да срещнеш идеалната си половинка с малко помощ

Всеки има нужда от любов в живота си. Някои я откриват бързо...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ