Текст и фотография Веселина Филипова
Сардиния не е само архипелагът Ла Мадалена – изумрудено море, прекрасни плажове и синьо небе, нито луксозният курорт за богатите Коста Смералда. Дори не и двете столици – новата Каляри и старата Сасари. Пътувайки из вътрешността на острова, ще усетиш всекидневния ритъм на живот на обикновените сарди, ще видиш земеделската земя – нито сантиметър не е оставен необработен, ще срещнеш не един и два от символите на това парче сравнително равнинна земя с планини като заоблени хълмове.
Първият символ на острова е, разбира се, овцата – осведомява ни нашият гид Екатерина Запрянова. Действително пасторалната гледка на пасящи или пладнуващи стада е неизменна. А прочутото сирене пекорино е с оригинален произход от Сардиния. То е всъщност овчи кашкавал с характерен вкус. Смята се, че още нуригите са го правили.
Вторият символ е коркът – характерни дървета с тумбести стволове. Казват, че коркът се сади за поколенията. Когато дървото стане на тийнейджърска възраст, го белят за първи път. Цветът на обеленото дърво става светла канела. След 10-ина години отново свалят корк от него. Толкова е ценно, че никой не го произвежда заради прости тапи. Използва се за изолация. Пет огромни фабрики изнасят готовата продукция по света.
Храстът мирто е също характерен само за Сардиния. Плодът му е дребен, изглежда като боровинки. Местните ги берат с тонове. Отглежда се в плантации, има и диворастящи по пътя. Събира се с инструменти като гребени и от тях се прави вкусно сладко и местната гордост – ликьорът Мирто. Специфичен на вкус, той е любим дижестив за местните.
Но островът е най-прочут с нурагите
С това име се обозначават едновременно изчезналата цивилизация, впечатляващите каменни кули и народът. Всъщност нурагите представляват най-мистериозното археологическо съкровище на Сардиния: 8000 древни мегалитни сгради без аналог по света. Обект на ЮНЕСКО от 1997-а.
„Джовани Лилиу, смятан от мнозина за бащата на сардинската археология, е малко любопитно момче през тежките времена след Първата световна война, когато хората в Сардиния се борят за къшей хляб и да оцелеят след малария – така започва своята приказка за откриването на изчезналата култура Екатерина. – До селото на Джовани има камара нахвърляни камъни (от nur – купчина камъни). Забраняват на децата да ходят там, защото е място, обитавано от духове. Любознателността му след години го отвежда да учи археология, по-късно специализира в Рим. Още като студент Джовани успява да организира състуденти, за да им покаже, че на родния му остров има нещо интересно, различно от Вечния Рим. Първата бригада идва през 1941 г. в Барумини и започва да копае без никакви разрешителни. Съселяните помагат. В разгара на Втората световна всичко е изоставено. Но младежът е упорит: снима, рисува, търси финанси. Заинтересувани французи, швейцарци, испанци и малко италианци през 1953 г. финансират археологически разкопки. Островът се вълнува. Жителите му сами картографират. Така за година и половина е разкопано всичко, което комисията преценява. За съжаление, около 10 процента от наличното. Днес по острова постоянно някъде се копае.“
Нетърпелива да вляза в истинско нураги, пътувам към най-важния и внушителен обект сред хилядите в Сардиния – Су Нуракси в Барумини, вписан от ЮНЕСКО в списъка на Световното културно наследство. Попадам в цяло селище с кръгли еднопространствени къщи с ниши, може би силози. Както и други, които се предполага, че са били работилници по намерените оръдия на труда. Изкачвам се по стълби, за да покоря кулата крепост, като пътьом пипам камъка – грамадни порести и обли каменни късове, добре изгладени, редени по метода суха зидария. Строели са ги като отбранителни съоръжения. А може би имат оброчни функции. Не е изключено да са били и древни астрономически обсерватории. Напливът от туристи след ковид епидемията е голям. Налага се да изчакаме доста, докато групите се източат по заградените с парапети пътеки и стълби. Отгоре гледката е впечатляваща – около 50-ина колиби, кладенци, личи кръглият градоустройствен план. Кулата е на три етажа с нещо като бойници или места за проветрение, без връзка на етажите един с друг, явно хитроумен отбранителен метод. Следва екстремно слизане по каменни стъпала, може би елементарно за някогашните воини, но доста трудно за днешните почитатели на нурагите. След доста „ах“ и „ох“ долу изненадите продължават. Ниши от вулканичен камък, тъмен извит тунел, който води до сумрачно помещение. В дъното му проблясва водата на свещен кладенец. Място мистично, мрачно и духовно…
В Алгеро всички са луди по коралите
Известен като столицата на Кораловата Ривиера, живописният град в северозападното крайбрежие на Сардиния е прочут курорт, добре запазил следите от каталунското господство, дори наричан Барселонета. Със собствено летище той е едно от най-посещаваните селища заради популярната алея по протежение на каталунско-арагонските бастиони на пристанището, червените покриви на къщите и великолепния естествен залив.
Най-прочутият плаж тук е Ле Бомбарде, благословен с кристална вода и чисто пясъчно дъно. Любима дестинация за семейства, млади хора и сърф ентусиасти. Само на километър е Лазарето, всъщност десет малки залива с меки пясъчни плажове. Малко по-далеч в дълбокия залив Порто Конте е спокойният плаж Мигони със златист пясък и води, които винаги са спокойни и прозрачни, напълно защитен оазис. Близо до града са дюните Мария Пиа, осеяни с вековни хвойнови дървета. Голяма част от бреговата ивица е в рамките на защитената морска зона на Капо Кача – Изола Пиана, където е и Пещерата на Нептун, до която може да се стигне по суша и по море с лодки, тръгващи от пристанището.
Прочутите бастиони на Алгеро правят града изключително живописен и очарователен, един от малкото в Италия, запазили крепостните си стени непокътнати. Днес кулите са наречени на велики мореплаватели – Колумб, Магелан, Марко Поло, а са построени между 1102 и 1112 г. от семейство Дориа. Това, което е устояло на времето, все още може да се види: стени откъм морето и осем градски кули от XVI век. Разходката по крайбрежната алея е изключително релаксираща и приятна част от ваканцията.
Компактният исторически център е най-привлекателната част от града. Сред лабиринта от тесни улички, които свързват пиаци, човек се озовава пред старинни къщи, отразяващи каталунския начин на живот и характерната им архитектура. Минавам покрай Музея на корала, като си набелязвам да го разгледам на спокойствие. Възхищавам се на църквата „Сан Микеле“ с цветния ѝ купол и не пропускам да вляза. Катедралата „Санта Мария“ и кулата ѝ се извисяват отвъд пристанището и околните стени. Тя е религиозното сърце на чентро сторико. Архитектурата ѝ е смесица от стилове: основата е готическо-каталунска, последващите интервенции следват късноренесансов дизайн. Разходката продължава с безцелно размотаване из базара за антики в лов за съкровища. В близост е бившият Еврейски квартал. Забележителна е една доста миниатюрна каменна сграда, ресторант със звезда Мишлен, където резервациите се правят месеци предварително.
