Шляенето неминуемо приключва стигне ли човек до магазинчетата с розово-червения камък. Как впрочем Алгеро е станал Меката на коралите? Навремето мрежите на рибарите често се късали около скалите. Растели там някакви грозни неща. Постоянно ги вадели от мрежите и хвърляли. Докато един предприемчив моряк някъде през XIV-XV в. не се замислил дали не може да изкара някоя пара. Потъркал корала и се появил красивият му червеникав цвят. Занесъл го на бижутер. По това време Сардиния се слави със своя филигран – от среброто се изтегля нишка, от която се оформят различни геометрични и природни форми, местна гордост. Парчето корал имало естествената форма на кръст и цвят на кръвта Христова. Бижутерът само му закачил филигранна шапка и подарил първото си произведение на любимата съпруга. Тя отишла на неделната служба с него, всички ахнали и го пожелали. Завалели поръчки. Майсторът се споразумял с рибарите на добра цена да изкупи „боклука“ от мрежите им. Занесли чудото невиждано първо в Неапол, оттам в Барселона. Настанала модата на коралите. Никой в онези векове не ги комбинирал със злато, винаги само със сребро. Изработката на бижутата ставала все по-изтънчена, коралът се превърнал в символ на аристократизъм. Дори знамето на града се променя. Златно и червено и един корал като ръчичка на син фон като морето…
Очарователното Кастелсардо
В северозападна Сардиния, кацнало на една скала и загледано в Средиземно море, това градче е вечно брулено от ветрове. По стръмните му улички личат следите на историята, кипи живот и si mangia bene, както биха казали местните. Със забележителното си разположение, живописни плажове и пейзажи то заслужено е признато за едно от 100-те най-красиви села на Италия. За имиджа му допринася и един странен паметник – романтичен апотеоз на невъзможната любов
„Беден момък искал да се ожени за богата мома, а баща ѝ не я давал – така тривиално започва легендата, която ни разказва Екатерина, когато минаваме покрай артистична композиция в подножието на селището близо до пристанището. – Богаташът поискал влюбеният младеж да подари луната на неговата дъщеря. Как ли ще достигнеш недостижимото? О, има начин. Двамата млади усукват въже от пясък и го извисяват в небесата в опит да помогнат на любовта си и да покорят луната.“ Едва ли са успели… Но поривът им е запазен, увековечен в изкуство. Един нежен, трогателен и запомнящ се символ на обичта!
Красивото цветно градче с къщи, накацали по скалата, и сега е магнит за романтични души, налазено е от туристи и от хора, влюбени в природните красоти, които се откриват от панорамните тераси, но невинаги е било ласкаво гостоприемно кътче.
В миналото Кастелсардо е уединено място, като на върха на носа си е имало само едно обитаемо ядро – на отшелниците Антониани, събрани около скита на Сан Антонио Абате. По-късно Генуа създава тук крепост, като поверява задачата на най-престижния си военачалник Андреа Дориа, обиколил цялото сардинско и корсиканско крайбрежие между Първия и Втория кръстоносен поход в търсене на страховити скали за естествена отбрана, малък плаж за достъп и, разбира се, питейна вода. Военният замък, един от шестте, които е построил, е наречен Кастел Дженовезе.
С крепост и военна църква мястото се превръща в стожер на западния бряг. От шестте крепости, които строи Дориа, само две са останали – тази и една в Корсика. След ХV век, когато генуезците вече ги няма по тези земи, територията е испанска. По бреговете вилнеят пирати и животът е опасен извън крепостните стени. Селото се казва Кастел Спания. А след 1865 г. замъкът се преименува на Кастелсардо или Замъкът на сардите.
Автобусът ни е спрял на паркинг до пристанището, а ние се изкачваме до замъка. Безметежна разходка по стръмните улички, пазаруване на сувенири са ваканционните удоволствия, от които не се лишаваме. Няколко панорамни тераси предлагат несравнима с нищо красота. Замък като от приказките е кацнал на гигантски нос, който сякаш изплува от морето. Погледът прегръща обширен хоризонт от леко вълнообразни хълмове с накацали къщи, пристанище, бели пясъчни плажове, стръмни скали, но най-вече море в различни нюанси на сиво, синьо, зелено, бяло.
Ако Алгеро е прочут с корали, то Кастелсардо е известен с изделията си от лико. От тази тръстика, диворастяща и нарочно засадена, се плетат най-разнообразни съдове. Навремето търговските кораби по цялото Средиземноморие се товарели с жито вместо в тежки керамични съдове в големи кошници с дръжки. Плетените съдове изолирали от топлина и влага. Използвали ги в домакинството, като от плитките дори са сърбали супа. Украсявали ги с различен рисунък, характерен за всяко семейство.
С този занаят до днес се занимават търпеливите възрастни дами на Кастелсардо. Виждаме някои от тях, насядали пред портите си, да плетат на ръка, разположили стоката си по улицата.
Госпожа на достолепна възраст, собственичка на голям сувенирен магазин, ни кани вътре. Питам за какво се използва тази кошница. Оказва се живарник – като уловят рибите, пускат ги вътре. Ликото не пропуска вода и не гние.
Впечатляващата военна крепост от XII век, построена от семейство Дориа, сега е малък музей с интересни предмети, разказващи историята на този странен и стар занаят.
Минаваме покрай Музея на испанската инквизиция и поне още четири къщи, където възрастни жени с дъщерите си работят неуморно. Южняците не заключват къщите си. Дори ги държат нарочно отворени, за да не изпуснат някого – евентуален клиент. Надничаме през отворени врати. Семейство обядва. Кимаме си дружелюбно и се сещаме, че и ние сме гладни.
Преди да изберем място за хранене и да се закотвим на маса на улицата, поканили морето и неговите дарове в чиния, правим фотосесия на фона на църквата Конкатедрале ди Сант’Антонио Абате. Стилът ѝ е смесица от каталунска готика и италиански ренесанс. Внушителната камбанария първоначално е била използвана като фар…
Когато си тръгваме от това очарователно градче, кацнало в скалата, с очи, пълни с море, си припомням думите на Екатерина за един огромен пясъчен залив, който тя ни показа в далечината. „Четири или пет са пясъчните заливи на западния бряг, всичко останало е каменисто – обяснява тя. – Единият плаж е при Каляри. Красиви бели дюни в национален парк. Второто място е при град Алгеро. А третото е Долината на Дориа, царството на чушките, доматите, краставиците и тиквичките. Оттук, макар и в далечината, може да се прецени колко красива е тази огромна пясъчна ивица. И има само две малки хотелчета! „Имаме толкова плажове, имаме и хотели, нека тук си остане така!“ – отговориха ми сардинци“…
Тук да си остане така, повтарям си – с тези прекрасни неразработени пясъчни плажове, с това прелестно селце, чучнало се на скалата, с този каменен замък, запазен от векове. Тук да си остане така!
