Светлината, сенките и момичето

„Снимката трябва да те оставя с въпрос, а не просто да ти казва: „Това е красиво”, казва фотографката Яна Лозева

Текст Диана Юсколова

Срещнах я в един черно-бял януарски ден в типичен градски оазис – малко кафене, в което хората идват с книга или лаптоп. Яна Лозева е почти такава, каквато очаквах – усмихната, загледана в себе си, но в същото време внимателно наблюдаваща другите. И защото се виждаме, докато се гледаме, разговорът ни тръгва сякаш се познаваме отдавна.

Момичето

Яна, която създава прекрасни, вълнуващи, много лични фотографии, е съчетание между момичешка крехкост и устойчива дълбочина – от онези дълбочини, до които се стига с усилие. Опитва се да е перфектна във всичко – и в проекта си „Пряка светлина”, и в бутиковата си книга с фотографии „Дълго лято”, и в работата си за списание „Свема”.  

Когато разказва за себе си, винаги започва от щастливото детство в Любимец – малък южен град, любим и липсващ. Родена е в края на знаменателната 1989 г. и е част от поколението на прехода, попило и ентусиазирания антикомунизъм от началните години, и недоверието, хаоса и страха от последвалите дни. „От една страна, ние нямаме нищо общо със социалистическото миналото, а от друга – свързани сме с него през накъсаната родова памет и недоразказаните семейни истории.  Трябва да преработим и да осмислим всичко това”, казва Яна. Мисля си, че тя го прави през фотографиите си, обърнати и навън към настоящето, и навътре към миналото.    

Сенките

Яна е завършила фотография в НАТФИЗ след неуспешен опит да учи английска филология. „Просто не беше моето нещо”, казва тя.

Първият ѝ самостоятелен фотографски проект „Пряка светлина” показва особен, дълбок и различен поглед. В него са включени 20 черно-бели фотографии, които разкриват една друга реалност – тази на човека в тълпата. Началото му е поставено в далечната 2010 г., а е завършен през 2014-а – тогава е „узрял”, намерил е своята логика, защото Яна не иска да покаже просто красиви картини, а да намери вътрешния смисъл, който подрежда изображенията в правилния ред.

Да открива красивото в голямата безразлична столица, е все по-трудно. През нейните очи София е грозна и тъжна, без мисъл за своите обитатели. „Съответно много от хората са нещастни и агресивни – казва Яна. – А такова съществуване отнема твърде много ресурси, изморява. Понякога ми минават едни „ескейпистки” идеи – да избягам, да се махна, но не знам дали това би проработило за мен. Мисля си, че единственият начин човек да се справи, е да върши това, което може. И да го върши възможно най-добре. Ако просто се откажеш и си тръгнеш – не съм сигурна, че това ще те направи щастлив и дали ще си начисто със себе си. За съжаление, в ежедневието се усеща липса на желание за разбиране и уважение. А всеки човек заслужава това. Когато има внимание, старание – това е някакъв израз на любов. А любовта е най-важна, тя е началната точка…” 

Светлината

Фотографията за Яна е усещане – толкова дълбоко, че не си представя какво би правила, ако не беше фотограф. „Като дете снимах „в захлас” изгреви и залези, кучета и тревички – спомня си тя. – Майка ми се ядосваше, защото всички тези неважни снимки трябва да се проявяват.” Но после получила подарък – малка дигитална камера, и нещата застанали по местата си. Малко по-късно осъзнала, че фотографията е онова, което иска да прави цял живот – въпреки че един художествен фотограф на свободна практика в България никак не осъществява лесно проектите си, нито пък живее лесно. „Не знам дали има конкретен момент, в който съм решила да стана фотограф, по-скоро някаква страст градира в мен”,  обобщава тя.

Какво превръща една хубава снимка в художествена фотография? „Няма формула. За мен е това, което е отвъд очевидното. Трябва да има още нещо, което да събужда емоция у зрителя. Трябва да ме оставя с въпрос, а не просто да ми казва: „Това е красиво” – обяснява Яна.

Фокус

Определят фотографиите на Яна Лозева като вълнуващи, носталгични, тъжни. „Не бих казала, че съм тъжна. Тъгата не е самоцел или някакъв „нарочен дарк”, който върви след мен. В емоцията, която наричаме „тъга”, има нещо по- сложно, някакъв втори план. Според мен е най-трудно, но и най-вълнуващо да се снимат хора, защото са живи и имаш страшно много варианти какво да покажеш. Понякога виждаш нещо, което не можеш да запечаташ в момента, друг път имаш за човека усещане, до което не можеш да стигнеш. Ако усетя, че човекът срещу мен се притеснява, аз се притеснявам още повече и по-скоро бих искала да го оставя на спокойствие. Това, което правя, не би трябвало да е тормоз, а интимно преживяване. В идеалния случай бих искала да снимам хора, които не знаят, че ги снимам. Не заради някаква папарашка страст, а защото се опитвам да избегна притеснението и позирането. В повечето случаи хората се разпознават в усещането ми за тях, което предавам през обектива – може би защото имам респект.”

Заден план

Встрани от този моментен портрет остава едно друго лице на Яна Лозева – това на майка на малкия Андрей. „Опитвам се да го науча на баланс между лична свобода и уважение към хората, това ми се струва много важно – казва тя. – В моето детство никой не знаеше къде съм по 12 часа на ден. Разполагах с тотална свобода и спокойствие, които сега няма никъде. В големия град дишането във врата на децата отнема чувството им за лично пространство и усещането за свобода. Не знам как ще се прояви това на по-късен етап, когато пораснат…”

Spread the love
Tags from the story
More from divamagazine.bg
Ще се съберат ли?
Където е горяло, пак ще гори. Брадли Купър и Ирина Шейк напоследък...
Read More
0 replies on “Светлината, сенките и момичето”