След дълъг престой на остров Бали, пътешественикът Светлин Иванов – Лаубер е отново в Сидни – Австралия, откъдето специално за D!VA изпрати своите свежи впечатления и забележителни исторически и културни разсъждения, свързани с историята на една от най-емблематичните сгради в света – Операта в Сидни. Нека се насладим на неговия автентичен разказ.
Tочно 6 часа трае директният полет от остров Бали до австралийския Сидни. Излиташ в полунощ и с изгрева кацаш. Самолетът прави елегантен кръг в пурпурното небе над 5 милионния мегаполис и… ето я, от хиляда метра височина, сияеща в нежен седефен нюанс, подобно на раковина, спяща до водата – ОПЕРАТА НА СИДНИ. Моят четвърти престой тук може да започне.
Статистиките и справочниците сочат, че само две са сградите в света, които биват изцяло асоциирани и свързвани с държавата, в която се намират. Това са Айфеловата кула и Операта в Сидни! Знакови постройки, разпознаваеми от всекиго и побиращи в себе си цялата представа за една нация, история и държава. Едва на втора позиция се нареждат Колизеума в Рим, Биг Бен в Лондон, Голдън Гейт в Сан Франциско и индийския Тадж Махал.
Именно с него – алабастровия смайващ Тадж Махал – толкова си прилича Операта на Сидни, макар с над три века по-млада. И двете сгради са посветени на красотата в своята роля на нейни истински храмове. И почти по един и същи начин филигранно се оглеждат във водата, докато слънцето променя в небесния си обход цвета им от бяло в златисто, в слонова кост, в перлено сребърно, в меко гълъбово и накрая в здрачно люкяково.
Приличат си и по още нещо – мъчителното си построяване, кризите, катастрофите и отрицанието по време на своето изграждане. Да, всички знаем, че всемогъщият индийски Шах Джахан довел до пълно разорение своето процъфтяващо царство, построявайки Тадж Махал. Това, в крайна сметка предизвикало собственото му детрониране – бил хвърлен в тъмница, от чиито решетки можел да вижда силуета на сградата, останала завинаги най-красивата сълза върху скулата на времето – своя Тадж Махал. Удивително подобна е и историята на Операта в Сидни.
През 1957 година своенравният и неукротим датски архитект Йорн Утсон спечелва световния конкурс за проект на оперна сграда в Сидни, която да бъде издигната на полуостров Bennelong, където по онова време било сметище и гробище за стари, ръждясали локомотиви и трамваи. Именно на това място трябвало да бъде издигнат храм на изкуствата. Над 250 световни архитекти представили своите проекти. И по силата на всички критерии проектът на датчанина Утсон трябвало всъщност да бъде дисквалифициран. Първо, защото бил предаден доста след всеки възможен краен срок. Второ, защото липсвал макет. Трето, защото „проектът“ бил всъщност съвсем грубо нахвърляна скица – с небрежни, стихийни в своята спонтанност щрихи. Но! Толкова спираща дъха била ИДЕЯТА върху картона, така пленявяваща фантазията и сетивата със своя размах и дотолкова необичайна, с нищо несравнима, че била категоричният победител. Дързостта на свободния дух била безапелационна! Две години по-късно строежът започнал. А заедно с него и кошмарът.
Проектът претърпял 12 конструкционни промени, отнел за построяването си вместо 2 години цели 14. И още нещо: вместо предвидените 7 милиона долара, в крайна сметка струвал над 100 милиона. Сиреч, оказал се 15 пъти по-скъп от замисленото. Същинска карма на Тадж Махал. Специална държавна лотария, създадена за целта, едва смогнала да набави финалните средства. Били 14 години, изпълнени с негодувания, обществени дебати и протести, както и нечувани скандали. Накрая малко преди завършването на сградата архитектът Утсон – неразбран и обруган – публично показал среден пръст на тогавашния губернатор и си тръгнал, заявявайки, че никога повече няма да се върне в Австралия. И точно това направил – не се появил нито на тържественото откриване, въпреки личната покана на Кралица Елизабет II (тогавашния официален австралийски монарх) , нито пък при възстановителните санирания през 90те – от Дания разпоредил работата чрез писма. Никога не видял вълшебството на сътворения от него световен шедьовър на площ от 2 хектара, с тежест 160 хиляди тона и с над 2 милиона керамични фрагмента по своята фасада. Като индийският Шах Джахан и той останал разделен от легендарното си творение.
Операта в Сидни е всъщност комплекс от сгради, побиращ публика с численост 6 хиляди души. И наистина, в зависимост от ъгъла и разстоянието, откъдето я съзерцаваш, напомня за различни неща. За миг е като че ли светъл платноход, който отплава. След това се превръща в озарени мидени черупки. В следващия момент виждаш сякаш пясъчни дюни под горещото австралийско небе. А в здрача след залез е огромната бледа птица, кацнала уморено в гнездото си, в залива на океана. Може би в себе донесох от Бали образа на долетялата птица?
Обичам тази сграда! Ето вече за четвърти път в своя живот я подарявам на дните си – отново и отново извървявам подобния на морски кей път до нейните безкрайни стълби, пак отворям сетивата си за бриза на океана, за концерта, за представлението. Обичам да виждам своето време, прекосените си години и пътеки, всички отрязани къдрици. Всички свои въстания, всички свои примирия. Всеки свой показан среден пръст.
Вглеждам се в силуета на тази сграда – тя е триумфиращото, осъществено творческо вдъхновение. Да, изкуството трябва да се ражда върху всяко сметище на битовото. Да се извисява над рутината. И няма право да бъде декоративност, още по-малко пък елитарна претенция, а изкрещян манифест. Ще го повторя : Изкуството трябва да умее да показва среден пръст. Да е скарано с всяка инертност. Да е плесница. СВОБОДАТА НА ДУХА трябва да може това. И да го прави! Да е предизвикателна. Непризнаваща граници. Гладна и горда. Решителна и безсрамна. Различна! Несравнима като Операта в Сидни.
