Тя ни впечатли с „Неща, които падат от небето“ и ни шамароса с „Преди да изчезне мъжът ми“, но най-много ни изненада с черен колан по японското бойно изкуство Тайдо
Чели ли сте Селя Ахава? Препоръчваме и двете й книги на български, издадени у нас от издателство „Колибри”, и сме в очакване на третата. И толкова много харесахме тази усмихната финландка, че трябваше да поговорим с нея. Правим виртуална среща – ние сме в София в големите студове, а тя във Финландия, където зимата изглежда другояче.
Кои са нещата, които те вдъхновяват за сюжетите? Например в „Неща, които падат от небето“ героинята печели Големия джакпот, а „Преди да изчезне мъжа ми“ се води автофикция…
Не съм писател, ориентиран към сюжета, с други думи – сюжетът не е нещо, с което започвам или ме интересува особено. С „Неща, които падат от небето“ започнах с идея за дете, мислещо за сериозни въпроси. Гледах на насилието като на приказка. Представях си образа на някого, който спи много, много дълго време. И после се появява призрак. След това се опитвам по някакъв начин да преплета всички тези фрагменти. С „Преди да изчезне мъжът ми“ началото беше различно, тъй като имах силна нужда да пиша за това, което се случваше в собствения ми живот. По някакъв начин намерих думи, понятия, език за събития, които сякаш избягаха от разбирането ми. Но вътре също така има и исторически слой. Интересно ми беше да си поиграя с тази идея да опиша един и същ процес в два различни мащаба – отблизо и в широк исторически пейзаж.
Какво значи автофикция и каква част от нещата, които героите ти правят, би направила и самата ти в сходна ситуация?
Автофикцията е литература, която има връзка с живота на автора. И тази връзка по някакъв начин е подходяща, за да добие опит читателят, четейки книгата. Така че може би това е концепция с по-важна роля за читателя, отколкото за писателя. За писателя личният живот е в игра с всяка книга – понякога по-пряко, понякога по-скрито.
Историята в „Преди да изчезне мъжът ми“ е силно повлияна от твоя живот. Знам, че в родната ти Финландия книгата все още предизвиква силни емоционални реакции.
Всяка книга има своя собствена предпоставка, с тази имах нуждата да вербализирам онова, което преживях. Не ми беше интересно да правя каквото и да било политическо изявление или да взема позиция в някакъв дебат – всичко това последва по-късно и ми се стори малко без значение, поне за мен като автор. Сякаш книгата е била въвлечена в дебат, за който не е била предназначена. Но както винаги дискусията, която следва след излизането на книгата, вече не е в ръцете на автора.
Сюжетът е преплетен с откриването на Индия от Христофор Колумб, защо?
Книгата описва определен етап от живота както в малък и личен, така и в широк и исторически мащаб. Момент във времето, когато нещо, което вярвате, че е истина, се оказва просто вярване. Момент във времето, когато редът на нещата се нуждае от предефиниране, картите се нуждаят от прекрояване. Идентифицирах се с Колумб в неговото погрешно четене на света, неговото упорство да вярва, че картите са грешни, и жалката му нужда да бъде прав. Обичам сцената с бурята на връщане, когато той отчаяно иска да остане жив, за да може да се прибере в Европа и да уведоми всички: „Бях прав!“ И в каква грешка е всъщност. Цял един континент. В книгата тези две открития се сливат: Имах мъж! Индия беше там! Идвамата грешим по свой собствен начин.
