Мъжете също изпитват болка, самота и душевна мъка, казва писателката Любов Кронева
Любов Кронева е българска писателка и преводачка, която като мнозина от нас е отгледана с народни приказки. Открай време обаче бургазлийката е тормозена от въпроса защо героите от вълшебните истории все отиват в гората, макар да са предупредени за вълци и други опасности? „Казано им е да вървят по пътеката, но не, сякаш нарочно се залутват в непроходимите дебри. Какво търсят там?“, пита Любов Кронева. И има отговор: „Сега, след като дълго вървях по дирите на въпросите си, разбрах, че никой няма да се окаже в гората по своя воля, натам го водят страхът и отвращението му от живота, понеже не се справя с него в малката си реалност, отесняла му е.“
В процеса на своето порастване всеки човек, мъж или жена, рано или късно е принуден да навлезе в тъмната и дълбока гора. И колкото по-сложно същество става човекът, толкова по-гъста и затънтена е тази гора.
Такива размисли водят до създаването на новата книга на Любов Кронева – „Бабини-ягини“ (издателство “Жанет 45”). В нея са събрани пет съвременни разказа-приказки, които съчетават мотиви и детайли от класическите народни приказки. Да се открие връзката между тях, понякога е лесно и твърде очевидно, но друг път човек трябва да се зарови дълбоко под видимото във времето и света на Любовините герои, за да разбере колко непреходни са приказките.
В последната си книга ни предлагате съвременни приказки, които се развиват във времето, в което живеем, изградени обаче върху някои прочути мотиви от класическите заглавия. С този нов прочит сякаш ни напомняте, че все още има място за приказки в живота на съвременния човек. Защо са му обаче модерни и нови?
Използвам канавата на някои класически приказки, които отразяват различни невротични състояния. Съвременната психология ги определя като синдром на Пепеляшка, на Синята брада, на Червената шапчица, което показва, че хората и преди векове са разбирали от психология не по-малко от днешните, от една страна, а от друга – приказките, заменили митовете, дотолкова са вкоренени в битието ни, че дори не си даваме сметка за това. И продължават да „работят“ – факт е, че мнозина от възрастните, дори да не си го признават и да се подсмихват снизходително, препрочитат, слушат, гледат приказки и не се питат за какво са им, може би някои неща нямат нужда от отговори.
Героите във вашите приказки приличат на познатите ни герои – низвергнати, отчуждени и самотни, изправени пред препятствия, те търсят път към свободата и към себе си. Има ли обаче нещо различно между тях? Пепеляшка и Пепа Пепеляшката различни неща ли искат?
Там е работата, че Пепеляшка нищо не иска или не знае какво и как да поиска, затова приема житейските обстоятелства безропотно. Съжаляват я: хубаво момиче от добро семейство, а какви несправедливости й се случват, да я обърнат на слугиня, изобщо да не се съобразяват с нея, и се смята, кой знае защо, че омъжи ли се за принц, заживее ли в дворец, бедите й ще свършат. Едва ли. Само ще се задълбочат. Всички в двореца начело с принца много скоро ще напипат слабостта й и както става винаги и навсякъде, няма да й я простят. Пепеляшка ще излезе от подчиненото си състояние, ако поне веднъж се ядоса истински, за да викне: не, стига! Проблемът е, че в същността си тя не е борец и бунтът й може да я съсипе психически.
Кой е големият проблем на новите герои, принудени да оцеляват в съвременния свят?
Проблемът на човека във всички времена не е оцеляването, а достойното живеене.
Обречен ли е днешният човек на самота, сякаш онова свързване с общността, познато ни от строгия патриархален свят и приказките, е вече невъзможно?
Дали тази свързаност с общността не е илюзорна, щом героите във всички приказки рано или късно хващат гората? Тоест категорично се разграничават и се отделят от общността, обричат се на самота и на опасности извън уюта на познатия им свят, защото имат сериозни причини да го направят.
А чувството на самота… нека не го бъркаме със скуката и общата неудовлетвореност. „Ах, толкова съм сам, няма с кого две думи да си кажа“ – идва от загубата на някого, с когото вече не можеш да се смееш, не можеш да му се обаждаш в три през нощта. В неговата компания изтърсиш ли глупост, не се чувстваш засрамен, смешен ли си, не ти пука. В такива ситуации никаква общност няма да ти помогне. Не е по силите й. Липсата на този единствен човек издълбава такава празнина, че каквито и хора да хвърляш в нея, няма да я запълнят.
