Вашите герои са млади, тийнейджъри, но за кого са вашите истории – за възрастни или за малки? Какво искате да припомните на по-големите си читатели?
Никога не съм могла да преценя какъв трябва да бъде читателят ми. Започна ли да напрягам въображението си, получава се нещо като грифон – глава на орел, тяло на лъв, страховит поглед над очила и бълва огън и жупел. Надявам се да не го срещна наяве с някоя от книгите ми под мишница.
Някъде прочетох мнение на една майка, че никога не би чела старите български народни приказки на своето дете, защото са пълни със сексизъм – момчетата са по-ценни, по-умни и по-смели, докато момичетата не са толкова искани или са просто награда. В „Жива вода” царят казва на жена си, ако роди момиче, да го задържи при себе си, а ако е момче, да го изпрати при него. Вие как гледате на тези различни от днешните порядки разбирания?
Пресилено ми се струва да ги наречем сексистки. Не пречи майката да ги прочете на детето си и после да му обясни, че в други времена от момчето се е очаквало да бъде могъщ воин, затова го изпращат във военния лагер на баща му, а момичето трябвало да се сдобие с други, не по-малко важни умения. Нека детето да има материал за сравнение, за да задава въпроси, да гледа света от различни посоки, да започне да мисли по-нашироко.
Женските герои в класическия приказен свят не са ли твърде далеч от днешната жена? Може ли да бъдат пример за нея?
Това с примера за подражание ми се струва доста негодно клише. Няма смисъл да подражаваш на никого, дори в начина му на обличане. Ще се получи имитация в най-добрия случай, а иначе – карикатура. Приказните герои подсказват, че трябва да извървиш своя единствен, уникален път, ако искаш да бъдеш себе си, макар обстоятелствата да не са в твоя полза.
От какво има нужда днешното момиче, за да се превърне в успяла, обичаща се и достойна жена според вас?
Готови рецепти няма, а предлага ли ви ги някой, шарлататин е. Пък и работата на писателя, както я определя писателят Евгений Попов, е да седи в кръчмата, да пие водка и като се прибере вкъщи, да описва живота такъв, какъвто е.
Каква е днешната принцеса?
Окаяно същество ще да е, ако съдим по предшественичките й. Да вземем Спящата красавица. Дотолкова не иска да порасне, че сто години сън й трябват, за да приеме и да се смири с отредената й реалност. Отстрани погледнато, тя е за завиждане, но пак отстрани погледнато, може горката принцеса да е завиждала на обикновените девойки от близкия град. Или Пъстрокожка. Баща й, кралят, се смахва, смята да се ожени за дъщеря си, принудена да избяга, да скита гладна и жадна из гората, да стане слугинче в чуждия дворец. Нищо от това не минава безследно, колкото и добър да изглежда финалът. Замислите ли се, ще се сетите за доста подобни случки със съвременни принцеси.
Една от литературните критички на „Гардиън” разказва в статия как преврънала дъщеря си в книголюбител. Първо я обградила с много книги, а после с химикалка поправила в текстовете всички мъжки герои на женски. Ако това е пътят към равноправието, защо се случва толкова трудно?
Защото в реалността не можеш да развъртиш химикалката и да поправиш половете както ти скимне. Струва ми се, че тази жена се страхува от мъжете и от отношенията си с тях, намерила е начин да отстрани, макар и привидно, тази несправедливост, но единственото, което ще постигне, е да внуши страха и на дъщеря си. Ще ми се тук да напомня, че и мъжете изпитват болка, самота, душевна мъка, че тези състояния не са приоритет на жените. Пък и мечтаното равенство е възможно само в административен план.
Хепиендът на всяка история, независимо с какви средства е разказана, все още ли е толкова важен? И ако да, защо бягаме от трагичния край, който така и така ни чака в края на пътя?
Приказната история трябва да завърши добре, иначе няма да е приказна история, а пълно разочарование. Това е един от законите в жанра. Свършва в определен момент, когато всички ликуват, но никой дори не намеква с две-три думи какво се случва по-нататък, та цялата работа изглежда някак си двусмислена.
Ако приемем, че мъдростта на човечеството е събрана в приказките, то значи ли, че тази мъдрост има срок на годност? И кой е отговорен за трупането и събирането на новата мъдрост?
За срока на годност не знам, предполагам, че е въпрос на лична преценка. Ако на някого приказките му се струват изветрели, да не ги чете, свободни хора сме и не е срамно да си го признаем. Фолклорни приказки отдавна не се появяват, но пък има литературни приказки, създадени от великолепни писатели, достатъчно е да спомена Колоди, Родари, Андерсен, Валери Петров, Туве Янсон. У всеки възрастен човек се спотайва детето, което някога е бил, и то иска да му разказват истории с хубав край, и разбира се, винаги ще има писатели, които да го правят.
