Красива е не само музиката му, но и гласът му. Той се носи като широка, плавна и плътна добруджанска мелодия и пленява. Разказва за живота, любовта, страстите и спомените си, а аз си го представям като един митологичен Орфей с кавал в ръка.
Директорският кабинет в БНР му отива със своята строгост и подреденост. Докато говорим, гледам право в големите му смугли очи и едва смогвам да задам въпрос. Унасям се в една приказна история, разказвана от най-изявения ни кавалджия – новатор, направил ни известни по света с майсторството и виртуозността си. Теодосий Спасов, човекът, чието име в превод значи божи дар, спасяващ душите с музика.
Да се завърнем в детството ти. Какви са твоите спомени оттогава?
Роден съм в Исперих. Първите години живях и поизраснах с моите родители в едно близко до Исперих селце – Владимировци. Смесено тогава – българо-турско. Майка ми е израснала също в подобно село Гложево, Разградско, до Кубрат, и знаеше турски език. Беше завършила за учителка в Русе и такива като нея бяха ценни кадри, за да могат да направят фюжъна, да се образоват в българската система и турско говорещите. Израснал съм точно в такава среда. Имах в репертоара си до 4-годишна възраст и български песнички от детската градина, и турски песнички на моите „съградинници“.
По-късно се прибрахме в селото на баща ми – Велица, Силистренско. Едно много красиво село до Тутракан, южно от река Дунав. Там вече бях ученик до десетгодишната ми възраст. Много приятни спомени, летни ваканции. Селото беше много богато, интересно и магическо за децата. По-късно съм изпращал там и моя син. На местата, на които съм падал с велосипед, и той е падал. На същите места си е белил коленете, където и аз. От дърветата, от които съм падал – и той. Има хубава гора, много хубави хълмове.
На какви игри играехте тогава?
О, всички селски игри. Като се започне от чилик – крикет, както го наричат тук-там, но това са праобразите. Хвърчила сме си правили, ски сме карали, шейни. Много хубави зими имаше, а летата бяха горещи. Много плодородно място. Оттогава още не мога да се отърва от навика, като мина покрай плодно дърво, да си откъсна. По черници сме се качвали, футбол сме играли. Прекрасно детство. Училището ни беше голямо и деца идваха и от съседните села да учат – турчета, българи, бяхме смесени в големи класове и беше много весело.
После се преместихме в Панагюрски колонии. Това е в Средна гора, на 1000 метра височина. Над Панагюрище, по пътя за Златица. Това е селище, което беше населявано от работещи в Мок „Медет” (минно обогатителен комбинат – бел.ред.). Баща ми реши, че с интелектуални занимания не му се занимава повече. Той имаше много професии, дори с читалищна самодейност се занимаваше на село, беше завършил театрални курсове и поставяше пиеси с местните интелигенти. Печелил е награди за постановки за нашия театър към читалище „Христо Ботев“ във Велица. Расъл съм в тази атмосфера. Попивал съм как се прави театър, как се правят декори и осветление, музика.
А кога се влюби в кавала и започна общението си с него?
Започнах да свиря на кавал деветгодишен. Татко създаде детска школа. Събра местни самодейни свирачи и имаше учители за гъдулка, за кавал, за гайда и за физармоника – това, което е като баяна. Внесено е от белогвардейците от Русия. Бяхме шест деца, които започнахме да учим тези инструменти. В началото започнахме слухово подражателно. Това бяха моите първи стъпки.
По-късно, като се преместихме в Панагюрските колонии, аз вече бях в друга атмосфера. Имах акордеон, който мъкнех постоянно със себе си. Това ми е първият инструмент, още преди кавала. Имах задача да обслужвам всички наши семейни събития и празници. Бях научил репертоара на всички от семейството, за да мога да акомпанирам. Това бяха първите ми стъпки в музиката като корепетитор. То много неща в света са започнали именно по този начин.
А не те ли караха да рецитираш стихотворения на празници и семейни сбирки?
Рецитирал съм, как да не съм рецитирал, но в училище. Вкъщи фаворит на стихотворенията беше баща ми. Той дори и пишеше. У нас нямаше кой друг да го измести от почетното място. Мен често ме будеха в най-сладките ми сънища след полунощ, за да ставам да акомпанирам. Знаех тоналности, любимите песни на чичо ми, на лелите ми, на баща ми.
Кажи някоя любима песен?
На чичо ми мога да кажа любимата: „Девет да ги любиш – ни една да нямаш“. Баща ми имаше много. Той беше специалист по старите шлагери. Майка ми също обичаше такива песни и ги пееше. Но баща ми за голям свой късмет, седемнайсетгодишен когато е бил, е ходил на журове и вечеринки и кой мислиш е свирил в Тутракан? Интернираният Асен Овчаров и неговата съпруга. Те са танцували на танга, на джаз стандарти и др. Той е един от бащите на българския джаз – „Джаза на оптимистите“.
А защо теб те насочиха към кавала?
Тогава около мен имаше майстори, които могат да ми бъдат учители. По празниците, в събота и неделя, в хубавите дни хора се вихреха в центъра на село точно с тези местни музиканти, които свиреха. Имаше такива танцьори, че шапката да ти падне. Те бяха като изкопани от романи и от филми. Няма ги вече тия хора – страшни познавачи. Там, в този край е много хубав микс от етноси. Приселци ги наричат. Едните идват от Еленския Балкан, когато по Добруджа са раздавали земи за обработване. Идват от зад Дунава от Молдова, Украйна, Румъния. Връщат се обратно бегълци – българи, които носят своя фолклор. На тях произходът им е от Беломорска Тракия пък. Има и от тези казълбаши – турци, които са наоколо, и е много интересен меланж от музика, от танци, от облекла, костюми – говоря за шейсетте години. Аз съм роден 1961 година и от средата на 60-те и 70-те са моите спомени, в които съм попил всичко това, което тогава се е случвало. Бях дете. Гонехме се с другарите ми между танцуващите. В хората влизахме между ръцете им, при музикантите, те са в центъра на хорото, а то се върти.
