Фрагменти от едно двуседмично пътешествие с кола из Албания
Текст и фотография Петя Кокудева
Неопитомената река
Преди да се озова в Албания и да последвам поречието на яркосинята Вьоса, не бях чувала за неопитомена река. Вьоса е последната дива река в Европа – с минимална, почти никаква човешка намеса, без бентове и изкуствени отклонения. Албания сама по себе си ми прилича на Вьоса: съхранила суровия дух на стихиите, естествена, ярка в отгласите от изтекли времена и животи.
По междуселските завои
Влизаме в Албания от Македония, при езерото Преспа. Рядко очите на човек блаженстват с подобни пейзажи. Колата напредва бавно – самите пътища са прилични, но исполинските планини забавят наивния устрем на пътешественика. Не си бях представяла, че в Албания има такива до-бога-стигащи зъбери. От селата у мен остава главно образът на кафенетата: смугли мъже – само мъже и нито една жена! – наблюдават изпод вежди преминаващия свят. Изглеждат така, сякаш онова, което имат, им стига. Впрочем по тия земи казват, че алчността няма да ти донесе черни маслини.
Буркан с албански мъниста
В Албания Po е да, a Jo – не. Всичко се гради, ремонтира, въртят се бетонобъркачки на всяка крачка. Нарове (като обърнати с гърлото надолу газени лампи) тежат в зреещо зелено. Албанците имат поетични причудливи имена, като например Нипце (така се казваше едно десетгодишно момче, което срещнах). Хората тук често щъкат с декоративни хартиени чадърчета срещу слънце. Да слушаш радио, е пиршество за ухото – не успях да чуя нито един глас на радиоводещ, който не е удивително плътен и радиофоничен. Личи си колко голяма част от албанците са емигранти, върнали се за лятото. Децата им имат плавен и естествен английски, без акцент. Нямам идея защо, но чантите навсякъде в магазините са от дебел найлон – направо като за парник. В Албания е много лесно да познаеш къде са гробищата из какъвто и затънтен край да си. Оглеждаш къде се шаренее малка сергийка, отрупана с ярки изкуствени цветя. После надзърташ около и зад нея. Обезателно ще видиш гробището – малко или голямо. “Когато планината гори, възрастната жена си реши косите.” С тази поговорка албанците описват несмутимостта и мъдростта на остаряването. По тъмно, към 22 часа, уличните кафенета са претъпкани – възрастни господа пият кафе и хапват от малки чинийки дребно нарязани кубчета диня, набоцкани на клечки за зъби. В едно градче, чието име дори не узнах, зърнах прелестна статуя – жена с престилка, пълна с ябълки.
Добро утро, с интерес!
Пристигаме в градчето Пърмет у жена на име Зана. Ранен следобед е, но Зана ни поднася две малки очукани чашки с ракия. (И утро да е, в Албания настойчиво ще ви предложат домашна ракия!) След малко се запознаваме и с традиционното албанско глико – еквивалент на нашето сладко. Това у Зана е от динени кори. Баба ѝ също правела глико, а сутрин обикновено посрещала деня с думите: „Добро утро, с интерес!“ Имала предвид да е добро утрото и че ѝ е интересно какво ли ще донесе новият ден.
Събирачите на звуци
Няколко утрини по-късно се събуждаме в дома на приказливия албанец Фламур, който прави мекици с мед. Някъде по завоите на разговора научавам, че албанците казвали: „Ябълката не пада по-далеч от дървото.“ Ябълки, круши, Балканите… После питам Фламур защо родният му град Корча е известен като град на серенадите. Човекът веднага пуска да чуем една традиционна песен. В миналото от Корча тръгвали събирачи на чудати чужди звуци, напеви, музикални инструменти. Скитали из Румъния, България, Египет, къде ли не… Попаднел ли им любопитен музикален детайл, „взимали“ си го и го донасяли в Корча. Тук смесвали чуждите звуци и своите, докато не зазвучат естествено заедно, в общ глас. Чуждите гласове приветствали в своята музика, чуждите инструменти привнасяли сред своите. Фламур си дояжда мекицата и става да изпуши една цигара навън.
Градът на камъните
Гирокастра. Родният град на Исмаил Кадаре. Петли щурмуват поднебесните тишини с кукуригу. Улиците са така безутешно наклонени – почти отвесни – като че да се оттича всичката домашна мъка надолу. На едно прозорче в стария град бледнее надпис: Не говори за клоните, говори за корените. Какво значи всъщност, какво разбирам аз – никой с точност не знае. Насреща планината не е планина, а обещание за несломимост – само в Сахара съм виждала така нагънати, врязани в небето скали. Пусти, прашни, ограбени от сок, могъщи. В Гирокастра научих, че когато някой албанец говори едно, а друго върши, му казват на шега, че реката се е отворила. Река лежи между думите и делата, това се има предвид, както се е казвало в стари времена. Топчетата в супата – тук я наричат Паша Чуфте – са едри, едри. Не повече от пет има в купата. Всички щипят бузите на детето – толкова, че тя свикна и идва да щипе моите.
