Текст: Димитър Павлов
Морето в мен.
Морето в теб, в нея, в него. Морето вляво и вдясно. Море нагоре, море надолу. Упражнения по стил. И морета. Много морета. Защото всеки има море в себе си. Поне този, който веднъж го е видял и след това копнее за него.
Морето в мен мирише. На бургаски залив и развалени миди.
На чернокоп и мастика. Може би и малко на лайна и варовикова вода, но това са детайли. Всеки има някакъв емоционален спомен, запечатал определен момент от живота му. В който присъства море. Аз имам ужасяващо нелепи случки, свързани с Голямата Солена Вода. Имам и „лепи”, обаче те не са толкова интересни. Нелепите винаги са по-пикантни. В моето море има малко „Синьо лято”, много „Любовното лято на един льохман”, усещане за „Синята лагуна” , щипка „Титаник” и „Мама Миа” в изобилие. Последния филм съм го гледал поне 20 пъти. Във всякакви формации. Сам – около 7-8 пъти. Даже имам и дивиди вкъщи. Гледам го зимата, за да ми напомня къде отивам през лятото. Това е морето за мен. Емоция. Неспираща и нестихваща. Очевидно за други хора е муза, майка и мащеха, както и начин за прехранване. Море! Дърпа те някак си, особено Черното. С това мъртво вълнение, което е за живи хора… но то знае кого да си дръпне. Морето не е като лифта, да дърпа всеки с билет. То си избира.
Морски вълци, котки, кончета. Морски звезди, звуци, вълни. Упражнения на тема море. Всякакви морски неща има. Както уточнихме в предишния брой, хубаво е морските неща да се лекуват. И извън морето. Вярно, в Правителствена болница са светила, но и те са безсилни понякога.
Морето в мен никога не е излизало. От мен. Странно е, че толкова го обичам. Ходя и зимата да го видя. Всъщност ходя всеки месец до море. Независимо кое. Да го погледам. И да се поуспокоя малко. Щото в мен има поне четири морета. Със сигурност има едно Черно, предполагам, че и едно Егейско, и чат-пат по едно Северно. И моето собствено, понякога също с мъртви течения. Все пак морето не е езеро, нали!
Морета да искаш. Не знам дали са до колене, при мен не са. Не мога да плувам, но това е най-малкият проблем. Морето или те обича, или не те. Дали можеш да плуваш или не, е просто щрих. То
ако не те обича, няма да те допусне в себе си.
Щото го нямаш и в теб. Може би това е причината и аз да не съм се давил никога. А не мога да плувам и съм влизал надълбоко. Кучешката. Плавам като пале. Със свито сърце, ма плавам. Щото се стяга тялото и се оправдават после ония бири, които неизменно вървят със синята шир.
Морето в мен.
Предполагам, че то не е по-различно от морето в теб. Просто не сме сядали да си говорим по темата. А тя е безкрайна, вече го обсъдихме. Истории много. При всеки е така, предполагам. Истории лоши, хубави, любовни. Истории с алкохол и леки наркотици. Истории с жени, с мъже, с деца, с бунгала, с палатки. С откраднати бъгита, дрехи, кърпи от простори. Със смях, с обиди, със сълзи. Истории с къщи в Созопол, с бягства с таксита, с мутри. Истории с баници и боза… Нямат чет! Все пак аз съм почти на 40 и винаги съм живял активно, тъй че не ме е срам от историите ми. Е, някои ще ви ги спестя.
А понякога морето в мен си кротува. Защото го храня. С емоции. Притеснява ме, когато морето тръгва да си взима само своето, защото аз съм пропуснал да се погрижа за него. Тогава има трудни моменти, но се справям. Свикнали сме си.
Усетих най-истински морето в мен преди десетина години, когато съвсем случайно бях наел една каравана на носа след Лозенец. В посока Корал. Точно над заведението на Данчо, което сега май е на Филип. Стоях сам в караваната 2 месеца. Излизал съм от нея, де. През деня е адово топло. Но мисълта ми беше, че не отидох на квартира или хотел, както правех дотогава, а наех тази каравана за дълъг период от време. Самичък. Пътувах до София само два пъти: за един кастинг и едни снимки. И двете ми осигуриха телевизионен ангажимент от септември.
На същия нос имаше ситуирани около 4-5 каравани. Не съм общувал с другите, само ги поздравявах при среща. Всеки има такива моменти. Ядях при Данчо. Или при Чефо. Той също има ресторант на морето. Приятен при това. Но как да е. Битувах си сам, не прочетох нито една книга.
Не се запознах с никакви нови хора, не правих секс около 2 месеца,
щото така се случи. Никой не е умрял от малко безсексие. Живеех в разкош – сам в шестместна каравана. Плавах по моя си начин, висях в някакво безвремие по барчета. Ей така. Два месеца. С две ходения до София. По работа. И някак тогава разбрах, че морето си е в мен. И оттогава то не е искало да излезе. Ако иска – ще го оставя. Не е мое, самичко се е намърдало там.
Ако имате възможност да разберете дали има море във вас, направете го. После се живее по-лесно. Морето само ти дава, не иска нищо особено в замяна. Само трябва да ходите чат-пат да го храните.
С обич.
