Милена Фучеджиева е писател, сценарист, драматург и публицист, нещотърсач в човешката душа (ако Пипи Дългото Чорапче можеше да си позволи да я опише със свои думи). Цветна, искрена и винаги готова да свали своите, а и чуждите маски за читателите на D!VA, Милена гостува в рубриката ни с 15 въпроса.
- За затворените врати и отворените прозорци
Човек невинаги може да затвори окончателно вратата. От другата страна бутат с рамо, искат да е открехната. Позволяваш го с досада, защото е половинчато. Не всяка врата трябва да бъде отваряна за сметка на прозорците, които пускат клоните на дърветата у дома.
- За равенството пред думите
Зависи от думите. Може да бъдат носители на зловещи послания, пред които неравенството бледнее. С думите трябва много да се внимава особено ако носиш силата да ги управляваш.
- За трудните избори
Извън решението да приспя непрежалимото ми другарче Панчо, докато ни се предоставя възможност да избираме, никой избор не е истински труден.
- За отговорността на разума
Това е оксиморон. Има ли разум, има и отговорност. Те са едно и също за мен.
- За умереността на провокацията
Ако се стараеш да провокираш умерено, явно провокациите не ти се удават и е по-добре да не се опитваш. Провокацията е нещо като хвърлена ръкавица за дуел. Който го е страх от мечки, не ходи в гората.
- За способността да устояваш
Тя се възпитава от ударите. Но не всеки е еднакво устойчив. Не бива да надценяваме хората срещу нас. Всеки има крехка точка, която пази от грубо докосване.
- За годините и годишнините
Настъпателни, изискват отношение на боец. Напредването на възрастта е като шахматна дъска или бойно поле. Изисква стратегия и добра подготовка, умствена и физическа. Това, което идва, е по-малко от това, което си отива. Тази мисъл освен че е дълбоко напрягаща, е и мобилизираща.
- За (не)способността да забравяш
Това, което не забравяш, те оформя като личност. Забравеното също, защото често е нежелан блокиран спомен. Колкото и да е блокиран, той съществува някъде в харддрайва ти, не е възможно да го изтриеш. Отсъстващото му присъствие също те формира.
- За жените в панталони и мъжете в поли
„Всеки сам си преценя!“ Размяната на гардеробите не означава нищо, освен че си свободен да изглеждаш както пожелаеш. Нямам нищо против едните, нито другите. Ние имаме възможност да носим панталони и поли, защо мъжете да не могат? Колкото до моженето на всичко по мъжки, това за мен отдавна не е повод за размисъл.
- За това, без което не можеш
То е лично. За това не се говори. Не бива и да се мисли много.
- За изгубените страници и откритите пътища
Не знам какво означават изгубени страници. Всяка житейска или реална страница, която съм помислила, съм я написала, дилеми нямам. Нови и различни пътища има винаги, стига човек да иска да ги намира. Зависи само от нас и от никой друг.
- За злободневната философия
Тя е някакво сбъркано чувство за общност. Оплакването, ежедневното мърморене или крещене срещу някого и срещу нещо в социалните мрежи създават илюзията, че си сред врагове и съмишленици. Това е илюзия. Реалността е това, което създаваш сам всеки ден в изолация от злободневието.
- За лицата без маски
Колкото повече маски, толкова по-безсмислено е да искаш да знаеш какво има отзад. Ако някой има нужда усърдно да се крие, той има лични причини за това. Нека да не ги знаем непременно, те не са наши, нямат нищо общо с нас, нито трябва да изискваме от него откритост и честност – другаде са, при тези, които са с голи лица.
- За съдбата
Можем само да се молим за благосклонност с ясното съзнание, че тя е подарък, а не константа. Съдбата не обича да ни глези, тя е строг родител или учител. Не търпи малки или големи измами. Бие през пръстите, когато вършим малките си престъпления.
- За благодарността
Абсолютно необходима по всяко време за всичко добро, което ни се случва ежедневно. Би било прекрасно в училище да има час по благодарност. Всяко дете да изброява нещата, за които би могло да е благодарно този ден. Сигурна съм, че това ще възпита щастливи хора и добри граждани. Неумението да се благодари е някакъв вид нечестност.
