Недялко Славов е едно от най-талантливите и ярки пера на съвременната ни литература. Роден и живее в Пловдив. Автор на шест романа, десет сборника с поезия и четири пиеси. Носител на редица от големите национални литературни награди. Предстои реализацията на моноспектакъл на Деян Донков по знаменития му роман “Камбаната“
За Пловдив
Този град е измислен от Бога в миг на слънчево настроение.
За темите в литературата, поезията и изкуството
Ами те не са повече, отколкото са били по времето на Сафо например. Или на Омир. Човек е непроменим и никога няма да стане друг, защото го е направил Твореца, а не е изфабрикуван в някоя лаборатория по евгеника. Разбира се, основните теми са Ерос и Танатос. Любовта и Смъртта. Най-величествена, разбира се, е темата за любовта между Мъжа и Жената. Цялата световна литература, поезия, музика, живопис – всичко е танц между тях. Говоря за прочита на тоя танц от книги като „Ана Каренина“, а не от някой плажен чиклит.
За миналото
Минало е това, което изричаме в момента. Миналото е и гравитационна сила. Без него ще излетим в небитието.
За любовта
Любовта е вливане на две реки в една. И винаги едната река е по голяма от другата.
За жената
Аз преживявам, усещам и живея жената. Безсмислено и непосилно е да я дефинирам. А и едва ли ѝ пука какво ще кажа за нея. Тя ражда живота. Тя е законодателят на плътта и на света. Тя е земята, аз съм сеячът. Винаги може да има друг сеяч, но земята остава.
За живота днес
Може само да се прекръстим и да погледнем към небето в знак на благодарност, че сме тук, в Рая. Даден ни е път, всеки сам избира как да го извърви. Иначе земният ни път не е по малко величествен от Млечния път.
За импровизациите
Чета само Оригиналите.
За душата
Тя е всичко.
За съвремието
Живеем във време на демонтаж. На репресия над духа. На див световен болшевизъм. Все се надявам да се събудя от тоя кошмар. И да се върна сред живия живот, след нормалните хора. Твърде далеч отиде изкуството да си посредствен, еднакъв, банкиран, олихвен, чипиран, имунизиран, ваксинизиран, дехуманизиран, зомбиран.
За приятелството и ближния
Това е другият, който си ти. Имам малко приятели. Стигат ми.
За малките радости
Малките радости са сетивните радости. От свършената работа, от един топъл слънчев следобед, от солта на морската вода, от края на зимата, от мириса на водорасли, от мириса най-утаен в тила, между двете вратни жили, под косата на любимия човек. Или гласът на дете, или детските гласове в училищните дворове. И така, като събереш няколко малки радости, получаваш една голяма. Но колкото и големи радости да събереш, никога няма да получиш една малка радост.
За големите загуби
Най-голямата загуба е загубата на детството. Големи загуби са безвъзвратните загуби на хората от твоята обща генетична верига. Родители, близки. Големи загуби са загубите на младостта, на способността да бъдеш влюбен, глупав и летящ. Голяма загуба е загубата на любимата котка или на непрежалимото куче, които погребваш под някой люляк край реката, защото чрез тях с теб е говорил Бог, по-малка загуба, но много силно болезнена е любовната загуба, когато погребваш някоя невярна любов край църквата на плачеща върба…
За тъгата
Тя е дъждовната стъклопис по витража на душата.
За патриотизма
Имунната защита, белите кръвни телца на един народ. Без него спинът на глобализма те тръшва за три месеца.
За времето
Човек наруши договорката си с времето. Отиваме там, където не трябва да сме, изпълваме пространство, което не е наше, пристигаме по-рано от уреченото от Съдбата, децата стават възрастни, преди да им се нарадва Бог, трансът на влюбването е с давност на месечен цикъл, вземаме това, което не е наше от времето и пространството. Технологиите направиха единствено това, че сритаха човешкия термитник и тръгнахме да опустошаваме света.