Забавен и вълнуващ – Алек Попов е един от най-интересните български писатели в момента. Ако не сте чели разказите му, то със сигурност познавате в детайли неговата „Мисия Лондон“. Самият Алек започва да пише разкази още в гимназията – абсурдни и смешни истории, които стават особено популярни сред съучениците му. Когато първият му сборник „Другата смърт“ излиза през 1992 г., той привлича вниманието на читателите и критиката с необикновените си теми и сюжети. „Мисия Лондон“ пък е първият му роман и оттам насетне нещата за Попов се развиват повече от добре. Колко писатели могат да се похвалят, че имат една от най-забавните адаптации на книгите си? Алек може. И докато сме в очакване на най-новия му роман, който предстои да излезе много скоро, се срещаме с него, за да ни сподели своите мисли за най-важните неща в живота.
За страстта към писането
Ако беше страст, досега да е отшумяла. По-скоро прилича на дълго пътуване с камили.
За четенето
Четенето е като писането, но без хамалогията. Ако трябва да се мъча, по-добре да пиша, отколкото да чета. Поне се плаща, все още.
За първата любов
Всяка е първа!
За любовта по принцип
По принцип забранената е най-хубава.
За усещането да видиш книгата си филмирана
Зависи как е филмирана. Ако не участваш в този процес, нямаш право да се оплакваш. Иначе книгата си е книга, филмът – филм. Само че филмът е орташка работа и винаги може да кажеш, че друг го е оплескал.
За най-трудния роман
Този, който се пише в момента.
За пътя от „Игра на магии“ през „Мисия Лондон“ до „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“
Пътят от литературата към прозата. От думите към действието. Думите са лъжливи, а действията – истински. Или поне по-истински. Литературата въобще е като културата въобще – може би най-големият враг на изкуството.
За нещата, които може да се променят
Хората най-често се хвърлят да променят нещата, които не може да променят. И рядко си дават труд да променят нещо дребно, което действително може да се промени. Като това да подредиш бюрото си преди работа например.
За бъдещето, както аз го виждам
Има ли значение, ако ти не си там? Това е въпросът.
За нещата, които ме научи баща ми
Да вървя по своя път. И че талантът взима повече, отколкото дава.
За най-смелото нещо, което ми се иска да направя
Да изчезна. После да се появя в чужд град и да се преструвам, че не знам кой съм.
За нещата, които правя, когато никой не гледа
За тях не говоря, но понякога пиша. Така както пиша за много неща, които никога не съм извършвал. Въображението често спестява правенето.
За предизвикателствата и сериозните изпитания през тази година
Простите наглед неща са най-трудни. Да отслабнеш например. Иска се почти толкова характер и постоянство, колкото да напишеш книга. Или да носиш маска в магазина и да си миеш редовно ръцете – изглежда непосилно усилие за мнозина.
За последната обществена тема, която ме развълнува
Вълнуват ме човешките теми. Обществените просто ме дразнят. Избягвам да влизам в ролята на морализатор и съдник. Достатъчно хора го правят. Ако нещо ме развълнува истински, обикновено намира място в книгите ми.
За онова, което ми предстои
Не знам. Агностик съм. Надеждите са голям капан. Ако имаш време, имаш всичко.