Блогър, пътешественик, бъдещ режисьор, писател, киноман и най-вече едно от най-готините млади попълнения в родната популярна действителност. Крис Захариев е типичен представител на новото поколение – той прави нещата бързо, със замах, пътува, пише и снима. Едновременно. Успява да е еднакво ангажиран с онова, което се случва в България, и да пусне своя марка дрехи, вдъхновена от родната история с по-голяма цел и посока, и да е някак космополитен, като отиде на филмовия фестивал в Кан.
За Храбър и инициативата зад него
Храбър е бранд за дрехи, който започнах с Крис Макаров, с когото дълги години деляхме един чин в гимназията. Идеята е този бранд да бъде мост между градските хора и селските каузи, като от всеки артикул ние подкрепяме малка селска инициатива. Всяка дреха има уникален код, който ти показва точната кауза, която си подкрепил.
За местата, на които се губиш нарочно
Винаги са случайни. Любимо ми е да не знам къде точно отивам. Кара ме да не очаквам много и да оценявам малките неща по пътя.
За последното вълнуващо преживяване
В момента се случва. Отговарям на тези въпроси на летището, чакайки полет за Киев. Там ще асистирам на Соломон Лайтхълм – любим мой американски режисьор, който снима късометражен филм в Украйна.
За последното кинопреживяване
Може би дипломният ми филм „Един Асансьор Разстояние“ е последното ми истинско кинопреживяване. Осем снимачни дни, няколко велики български актьори (Павел Поппандов, Йорданка Кузманова) заедно, 20-ина младежи екип, които завършват НАТФИЗ. Беше приключение. В момента тече фестивалният му живот.
За филма, който ми се иска да бях измислил и снимал
„Къде е къщата на приятеля ми?“ – на Аббас Киаростами. Такава простичка човешка история, която докосва толкова много в теб… Искам да мога да разказвам с такава лекота.
За филма, който планирам да снимам
Е, още е на ниво идея. Обичам идеите да отлежават в главата известно време. Мисля, че така от само себе си се рафинират. Но както казват много приятели, ако има баби и влакове – значи е мой филм. И с този май ще е така.
За добрите сериали
Трудно ги намирам. Май нямам търпението за тях. Или приятели с добри препоръки. И двете не мога да променя.
За страстта към писането
Не съм сигурен кога дойде. Може би в гимназията, когато пътувах около два часа за училище и имах време да чета толкова много в автобусите. Четох най-вече приключенски романи, които ме отнасяха на острови, нови хоризонти и опасни мисии.
За последната книга, която ме развълнува
Съвсем далеч от приключенските романи е, но ми е също толкова важна за този период, колкото бяха и те тогава. The ruthless elimination of hurry на Джон Марк Комър, която не е издадена в България. Авторът разглежда темата за бърнаута (професионално прегаряне – б.р.), както и токсичната култура, в която живеем, величаеща работохолизма и безкрайните работни дни. Оказва се, че има разлика между това да си зает и това да се правиш на такъв.
За последната любов
Срещнах се с нея в едно софийско кафене. Пълна романтика. Беше горещ ден, работех си на лаптопа. А тя дойде пред мен. Сияеща, освежаваща… чаша cold brew кафе. Вметка от автора: Аз много обичам кафе.
За нещата, които може да се променят
Обикновено носят красота… и дискомфорт. Ние не обичаме промените обаче и това е нормално. Промяната означава, че всички проблеми рано или късно ще си тръгнат. А всичко хубаво може да стане още по-!
За нещата, които научих от родителите си
Най-вече какво означава да обичаш безусловно. Да прощаваш бързо и колко грешки изкупва да посрещнеш другия със закуска.
За детството и безгрижието
Зад блока. Криеница. Стражари и апаши. Състезание по вкарване на най-много фунийки, изстреляни с тръба, в комарниците по ниските етажи. Дълги години бях презиран, защото не можех да издухам моите фунийки до покрива на блока. Но после открихме Counter Strike и си наваксах респекта!
За нещата, които правя, когато съм сам
Замислих се, когато някой ми каза, че човек е този, който е, когато е сам. Моето любимо самотно хоби е да седна в кафене до прозореца и да наблюдавам минувачите, измисляйки биографии за тях.
За бъдещето, каквото го виждам
Светло, по-добро от днес. Като по-малък ми казваха, че живея с розови очила. Че нищо не разбирам и не бива да бъда толкова глупав оптимист. Но вече съм на 23. Издържам се сам. Плащам си данъците вече 6 години. Разбивали са ми сърцето. Разбивали са ми носа. Погребвал съм приятел. Предлагали са ми схеми за източване на еврофондове. Отказвал съм. Пътувал съм. Видял съм свят. И въпреки всичко избирам да остана в България, да пусна корени тук и да създам бъдещето каквото го виждам – светло, по-добро от днес.
