Когато тази година филмът „В сърцето на машината“ грабва наградата „Златна роза“, режисьорът Мартин Макариев каза: „Никой от нашия екип не очакваше. Винаги сме искали да имаме „Златна роза“, да сме част от българското кинополезрение и ето, че стана.“ Това е пети филм за Мартин и пореден, за който очакваме да стане хит. И докато „В сърцето на машината“ се готви да удари кината през март, молим Мартин Макариев да сподели своите 15 мисли, в които се прокрадват кино, любов, бащинство и любимата му Луиза, разбира се.
За изкуството Единственият лек срещу простотата на човечеството и последен бастион на надеждата за тези, които не са се разболели.
За последния ми филм Две жени, трима мъже, един фатален край с щастлив изход – „Игра на доверие“.
За онова, което се крие зад „В сърцето на машината“ Чистосърдечна страст, 1000 безсънни нощи, 200 човека, 1 милион долара, най-човешката и искрена история, която съм срещал на най-безнадеждното място.
Все пак „Надеждата умира последна“.
За най-големия сценарий в живота Луиза Григорова-Макариев.
За работата зад кадър Най-прекият път да станеш джедай, вълшебник, да летиш в Космоса и да плуваш на гърба на най-голямата акула. Да си архитект на потънали градове и изчезнали цивилизации. Да си създател на чиста и съвършена любов – такава, каквато може да има само като на кино.
За предизвикателствата към самия себе си Винаги от „1“ да правя „2“. Да не се поддавам на омраза и завист. Да съм със сведена глава пред стихиите в живота ми, но никога да не гледам пред носа си.
За последната тема, която ме развълнува Че „1984“ на Оруел е на път да се превърне в документалистика.
За това, което ни движи напред Желанието за постигане на съвършенство. Иронията е, че най-вероятно, като стигнем преклонна възраст, ще разберем, че е било безсмислено.
За първите неща в живота Моментът, в който разбираш, че лъжата те „спасява“ от неприятности.
За любовта Има ли нещо друго?
За бащинството Може би единственото, което ме прави щастлив непрестанно.
За цената на известността Трябва да питаме някой на около десет часа по-рано оттук.
За компромисите, които правя За мен компромисът е като камък, който слагаш в огромна раница, за да я носиш на гърба си. Колкото повече компромиси, толкова повече болки в коленете по пътя нагоре. Мога само да кажа, че отдавна съм на силни обезболяващи.
За бъдещето, както го виждам аз Надявам се хората да започнат да вдигат глави отново и да се гледат в очите, когато говорят един с друг. Надявам се, че следващото поколение ще отдели поне 15 минути от живота си, за да гледа в картина на Караваджо и поне веднъж да чуят Девета симфония на Бетовен. Надявам се…
За местата, на които винаги се връщам През 1987-а, Младост 1, в читалището и „Империята отвръща на удара“. През 1989-а изражението на майка ми и баща ми, когато падна Берлинската стена. През 1995-а в Берлин, когато група германци ми вдигнаха палец за това, че съм българин, и ми казаха „Стоичков“. През 2006-а, когато Рон Хауърд ми каза, че възможните кадри са само два и обикновено единият е грешен. И всеки ден, когато отворя вратата на малкия ни дом и отново разбера, че болките в коленете си струват.
