Васил Панайотов е известен български писател, макар да не изглежда като типичния такъв… Има много таланти, но неустойчиви интереси, както казва сам. От една страна е спортът, от друга – литературата, част от живота и работата му от близо 20 години. Започва със стихосбирки и участва в различни сборници с разкази, докато не написва два романа – „Убиец“ и „Другата“. И двата са бестселъри. Спортът все така е неразривна част от живота на Васил, но писането му е по на сърцето. В старта на списание DIVA! той е един от редовните автори и се радваме, че отново имаме възможност да го четем тук, този път споделяйки неговите 15 мисли…
За писането…
Писането е единствената форма на критично мислене за мен. Аз нямам мнение за нищо, докато не го напиша. Преди да открия писането, всички ме мислеха за глупав. Аз също.
За романите „Убиец“ и „Другата“…
„Убиец“ убива най-вече литературата, докато „Другата“ е вече друго ниво, но пак под нивото на последния ми роман „Сянка“.
За чупенето на стереотипите…
По-трудно от чупенето на стена. С глава. Индивидуалната кухост на тухлата се поддава на промяна, но с вграждането й в редиците на категоричната колективна правота се зазижда и всяка нейна способност за проява на самостоятелно съдържание.
За това как трябва да изглежда един писател…
Никой читател не трябва да знае как изглежда един писател. Всичко, различно от написаното, отклонява вниманието от самото него и го сблъсква със стереотипите от по-горе. Писателят трябва да стои в някой тъмен ъгъл и да пише. Но пазарът принуждава писателя проститутски да предлага образа си, за да се продаде. Пример за позор на писател е Папи Ханс.
За смяната на попрището…
Всеки трябва да прави само това, което прави най-добре. Макар че и с най-добра направа има неща, които въобще не бива да бъдат правени. Няма най-добра чалга. Нито най-добра песен на Папи Ханс…
За любовта към спорта…
Твърде много любов ще ме убие. Или поне ще ме контузи. Или поне ще ме събори от умора. Най-добре се чувствах през двата месеца на ИП, когато залите не работеха. Иначе все нещо ме боли. Ако не е мускулна травма, е мускулна треска.
За причините да се откажа от националния отбор по плуване…
Не се отказваш от големия спорт, а големият спорт се отказва от теб тогава, когато поради промяна в житейските ти приоритети вече не отговаряш на изискванията му за отдаденост, а оттам и за резултати.
За начините, по които разпускам…
Разпускам, като просто спирам това, с което се натоварвам. С което се натоварвам. Аз сам. Не което ме натоварва. Разликата е като да тренираш кон и да товариш магаре. Ако нещо ме натоварва, не го правя въобще.
За значението на татуировките ми…
Кой знае какво значение в татуировките търсят тези, които нямат кой знае колко татуировки.
За любовта към рисуването по кожата…
Като за любовта към различността и индивидуалността.
За любовта по принцип…
След задълбоченото изследване на темата в любовния ми роман „Другата“ компетентно мога да обобщя, че когато не спят, не ядат или не търсят нещо за ядене, приматите мислят само за секс и ако наоколо няма женска с ясни копулационни сигнали, мъжката маймуна не спира да мастурбира. Човекът е софистицирал потребностите си, но и той свързва любовта най-вече с чукане. Но го нарича чукане с чувства.
За социалните мрежи и какво ми носят…
Аз съм асоциален и мрежите ми дават онзи минимум, без който асоциалното щеше да е аскетично.
За качествата, по които съдя другите…
Не съдя другите, но когато съдя за тях, основното качество е количеството на качествените им книги.
За това, което остава след нас и накрая…
След мен ще останат романите ми, след вас не знам.
За това какво се промени у мен и за мен през тази година…
Пандемията промени общото отношение към здрависването, което отдавна отбягвам с представители на моя пол. Ненормалността ми вече е норма, а това е оптимистична заявка за общуване без кирливи традиции и комуникационни клишета.
