Имате ли усещането, че все по-засилващата се алиенация се дължи и на социалните мрежи?
Интересно
е, че казвате точно алиенация, а не отчужденост. Тази дума има за корен „алия“
– което е завръщане.
Не, социалните мрежи и технологиите не са причина за разкъсването на корените
ни. Причините са много по-дълбоки, много по-съществени. Откриваме ги в начина,
по който хората развиват своята цивилизация – в път, който ги отделя от Източника.
Източник на какво? И въпросът ми беше не е ли надграждане на нарастващата отчужденост в социума заместването на живото общуване с живот в мрежата?
Източникът е изначалната сила, Биг бенг – големият взрив, Бог, Природата – тази сила, която предшества всичко нам известно. Родът и всеки човек имат своето начало, както, разбира се, и познатата ни Вселена, от този Източник. След отделянето от него като самостоятелна Вселена, цивилизация, род, човек – ние всички развиваме качеството „егоизъм“ или „егоистичност“, с което се отделяме и започваме да решаваме нещата сами, според своето мислене, воля, желание, избор. Този процес продължава с ентропичното разширяване на Вселената ни и ще приключи, когато всичко отново започне да се събира в себе си, да пулсира в обратна посока – към Началото. Когато развием напълно качеството алтруизъм и се сливаме с всичко около нас, когато всеки е част от всеки и всичко друго. До този момент, когато и да е той, ние ще се отдалечаваме един от друг. Силата да се съберем отново е наша сила – ние може да обърнем реда обратно и да се събираме с другите, проявявайки обич, добро и пребивавайки в състояние на безусловна любов – качествата, които несъмнено притежава самият Източник в своята единност.
А що се отнася до живото общуване – ето, в момента го заместваме с интернет. Лицата са размазани, гласовете прекъсват, ние се нагаждаме, привикваме, опитваме се да се адаптираме? Към какво – към разделението, което „се налага“ по някакви причини. А причината за всичко е свръхегоизмът, който всички сме развили.
Любопитно ми е в каква възраст са хората, които се обръщат към вас, и каква е най-често срещаната причина да го правят?
Все по-често идват хора под 30 години. Най-често това са жени в десетилетието след 30-ата си година, които усещат, че смисълът им убягва. Идват, за да може да го потърсим в родовата им памет.
Често те са напълно наясно, че в рода има проблем, че нещата още отпреди са се заплели, объркали, че тегнат тайни, неразбирателства, че има още нещо нужно, за да се породи обич и добри думи да потекат, добри чувства, споделеност.
Ако отговорът, т.е. смисълът не е скрит там, или нямате такъв случай в практиката си?
Има, разбира
се, за мен неразгадани случаи. Има и случаи, когато хората просто нямат сили и
губят желание да поработят „в ползу роду“, защото нито е бързо, нито е лесно. А
сега сме научени, че не е ли бързо и лесно, не е нашето. Работата в рода не е
трудна, но е трудоемка. Изисква отдаденост, вяра, смелост да погледнеш предците
си и техните грешки право в очите и сърцето. Да вникнеш, да прозреш, да
приемеш, да се съгласиш, че това е било единствено възможно. И да измолиш
благословията им, тяхното добро слово срещу твоята предана благодарност на потомък.
Предците ни завещават своите травми, но и своите успехи, за да имаме възможност
да подобрим всичко, да станем по-умни, по-мъдри, по-добри, по-смели,
по-човечни, по-отговорни, по-спокойни, по-отдадени, по-благодарни. Те ни дават
опита си за добро и за лошо, от нас зависи от този материал да приложим своите
добри лични качества, за да завещаем на потомците си само чисто име и човещина.
Травмите освен в рода може да се скрият и в личната съдба, но това се случва
много рядко. В особени случаи се търсят и в предходните ни преживявания – преди
този живот, в колективната историческа памет на цялото човечество. Аз знам, че
всичко съществено може да бъде правилно разчетено и подредено в родовата ни
структура.
Индивидуална или колективна е терапията за изчистване на родовата карма? И само с прошка и обич ли става това?
Индивидуална в колективна среда – това е най-добрата рецепта. Силата на групата, на общата енергия се предава на индивида, за да може той да се свърже със своя род и да го почете. Прошката и обичта идват след осъзнаването – това е ключовият момент. Прошката в родовите ни отработвания е всъщност неосъждане. Ние не съдим, не упрекваме предците си, защото те са направили възможното в ситуациите, които са били техен живот. В различен морал, социум, политическа среда, в различна стелен на общуване, на разбиране… Прощават ни родителите, те могат и в тяхната сила е да простят грешките ни на неблагодарност и нехранимайство и да ни благословят, за да имаме добра съдба, подкрепени с потоците на родова сила, които идват от предците през родителите ни към нас.
