Аксиния Джурова: Името ми е гръцко, от аксиос – достойна

Аксиния Джурова е международно признат учен, специалист по византология и славистика с хоби съвременно изкуство. Член-кореспондент на БАН, редовен професор по история на изкуството. От 1986 до 2010 г. е директор на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“. Била е вицепрезидент на Международната асоциация за изследване на славянските култури към ЮНЕСКО. Гост-професор в университетите в Йейл (САЩ), Йерусалим, Сорбоната, Института за евро-азиатски изследвания във Венеция. Автор е на стотици публикации и на редица книги по средновековно и съвременно изкуство.

В месеца, в който навършва 80 години, гостуваме в къщата ѝ в Самоков, за да се потопим в нейният красив и интересен свят, да чуем част от превратната история на семейството ѝ, както и свидетелства за личности и събития от близкото минало.

В тази къща дори и през най-горещите дни се налага да си наметнеш някаква дреха. Слънцето предпазливо наднича през прозорците с красиви старинни завеси, за да се порадва на елегантните интериори, сътворени с изключителна любов и прецизност към детайла от стопанката с усета ѝ за уют и стил, в който памет, настояще и мечти са в хармонична симбиоза.

Защо вие, пътешественик и изследовател, спряхте точно в тази къща в Самоков?

Смятам, че целият съзнателен живот на човека е една компенсация на това, което е преживял в детските си години и в семейната среда. Аз специално имах живот на номад. Татко беше военен (бащата на Аксиния е ген. Добри Джуров, дългогодишен министър на отбраната по времето на соца – б.а.), за девет години сменихме няколко гарнизона. Налагаше се понякога в годината по три пъти да сменям училища. Това ми даде преимущество, което по-късно моите колеги наричаха „престъпна контактност и общителност“ и „откровена циничност“. Тоест каквото си мисля, говоря, а не се прикривам. Занимавайки се по-късно с Византия, аз осъзнах какво е перфидност и какво е да бъдеш малко прикрит в живота. С една дума, номадството в детството и непрекъснатото общуване с различни хора ми създаде рефлекси да се вписвам в съответната среда, да не страдам при смяната на училища и приятели. Това ми помогна в живота, особено при бъдещите ми контакти с колеги и художници. 

Цял живот съм живяла в среда, която носи памет. Опитвала съм се да възстановя този интериор, който съм виждала след 1944 г. в отчуждените къщи, в които имаше елементи от един преминал разкош. Нещо, което ми липсваше вкъщи. Баба ми е била бежанка от Гръцка Македония, а татко е имал трима бащи, които умират или ги убиват, и е пътувал непрекъснато от село на село. Тоест като наследство не са имали нищо. 

Когато започнах да осъзнавам своя живот и особено когато моите близки приятели и художници Златка Дъбова и Христо Нейков купиха в Самоков къщата на Димитър Зограф и решиха да я възстановят, ме привлякоха в този град на Българското възраждане, в който имах и роднини бежанци от Гръцка Македония. С моя съпруг купихме Манушевата къща – паметник на културата, на която липсваха части от две външни стени, унищожени от земетръса. Толкова ми хареса пространството в нея, че копнеех да възстановя това, което моите детски спомени са виждали. 

Защо наричат тези къщи в Самоков италианските къщи? 

Дворецът на Боровец е правен от италиански инженери и те са участвали в строежа на шест къщи, които и до ден днешен стоят. Едната вече тотално се срива, но другите са запазени, като моята е най-малката от всичките, на 132 години. Като дойдох, в нея имаше хамам, от който после направих кухня, запазих рисуваните долапи и част от стенописите. Мебелите съм си ги докарвала от цяла България и най-вече от Русе, откъдето е съпругът ми Георги Христов. Общо взето, парче по парче съм събирала всичко. Това си е моят храм. Нали знаете, че жената прави къщата. 

От майка си ли научихте това?

И от нея, и от баба ми. Те създаваха уюта и топлотата в нашата къща. Започнах с баба, защото майка беше много заета. Завърши вечерна гимназия и впоследствие текстилно десенаторство в Сливен. Така че баба оказа огромно влияние върху мен и братята ми Чавдар и Спартак. Баба ми беше от Кукуш (днес Килкис в Гърция), нейният баща беше от Корча (Албания), а мъжът ѝ от Пътеле (днес Свети Панталеймон в Гърция). С една дума, нейната съдба не се отличаваше от тази на редица семейства, преживели и преминали драматичните събития на Балканите през ХХ век.

Майка ми носеше и спазваше наследствените традиции, отиде си на 98 години в добра кондиция, въпреки че е живяла нелек живот. Загубила е две деца, била е в нелегалност, носила е цялата отговорност като съпруга на баща ми. Живяла в една патриархална среда с йерархия в семейството, където мъжът е на много голямо уважение. Не може да влезе дядо или баща, без да станеш на крака. Не можеш да седнеш на масата преди да седнат родителите ти. Не можеш да започнеш да се храниш, преди да посегне бащата. Това са навици, които съществуваха в моето детство и до късно ги поддържахме. И сега, като се събираме с моите деца и внуци, се опитвам да спазвам тези обичаи, колкото и да е трудно. 

Какво друго от детството определи бъдещото ви развитие? 

Не мога да пропусна съботно-неделните пътувания, когато татко беше свободен, разбира се, и ни водеше по манастирите. Там си намираше съученици от Семинарията и беше много впечатляващо. Най-интересна ми беше мистичната светлина в църквите. По-късно осъзнах какво влияние е оказал този досег със свещеното в детските години. В православието с иконостасите, които закриват мистерията на литургията, ти попадаш в свят, който го няма на Запад при католиците, където всичко е отворено и пред очите ти. Никога няма да забравя например първото ми влизане в храма „Св. Александър Невски“, когато бях на 5 годинки (тогава живеехме на ул. “Марин Дринов”) – бях като омаяна. Реших, че това е нещо вълшебно, че е Раят на земята. На другия ден избягах от дома и ме търсиха с милиция. Бая си изпатих от баба, като ме намериха. Всички тези преживявания обясняват защо интересите ми като съзнателен човек са между Средновековието и съвременното изкуство.

Преживяното в моето детство и семейното възпитание се оказаха много полезни след това в работата ми – спартанската дисциплина вкъщи ме научи на дисциплина и силен дух – когато падна, да зная как да се вдигна. Животът нищо не ми спести. Загубих брат си Чавдар на 27 години. Загина при учебен полет. Много е важно да умееш да се съсредоточиш, да си целенасочен, да не се потопиш в мъката, но да знаеш как да носиш самотата в себе си. 

Вярвате ли, че за да е щастлива една жена, трябва да застане леко зад или под мъжа си?

Не бих казала. В македонските семейства винаги се е смятало, въпреки респекта към мъжа, че жената е най-важната. Спомням си преди сватбата съвета на татко: “Оттук нататък, като те познавам, ще трябва да се научиш да правиш компромиси и да си толерантна спрямо човека до тебе.” Много по-късно разбрах защо ми го е казал. Така се опазва семейството. Не е лесно, когато жената прави амбициозна кариера, но при мен и съпругът ми извървя много сериозен път. Той бе заслужил майстор на спорта, докторант по управление на спорта, първи в света, който направи двойно салто 1962 г. на Световното първенство по гимнастика в Прага, дългогодишен председател на ЦСКА и след 1989 г. председател на БСФС. Но от нас двамата той беше по-умереният, благ и отстъпчив. Аз съм по-експлозивна като характер. Така че в повечето случаи той ми е държал исото.

Кой е избрал името Аксиния?

През 1938 г. у нас превеждат „Тихият Дон“ на Михаил Шолохов с илюстрации на Борис Ангелушев. Майка и татко след прочитането на романа решават първото им дете да се казва Аксиния, впечатлени от силния характер и любовта на героинята. Кръщават така първата ми сестра, която умира много малка. След това, за да се възкреси името, имало обичай да се даде на второто дете, т.е. на мен. 

Spread the love
Публикувано от
Още от Вида Пиронкова

Мария Илиева: Любовта ме вдъхновява

Това наше интервю с Мария се случва през март 2019 година. Две...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ