Вашата фамилия в официалните ви документи дълго време не е била Джурова, защо?
Ще почна малко отдалече. Моята баба по майчина линия още в края на 30-те години се развежда и си връща моминското име Дървингова. Доста необичайно за времето си действие. Полковник Петър Дървингов – началник-щаб на Македоно-Одринското опълчение по време на Балканската война, е неин чичо. По-късно става член кореспондент на БАН като известен военен историк. Когато аз се раждам, майка ми предишния ден е призована като свидетел по делото срещу 12 души от нелегалната организация на партията на 25-и полк в Сливница, сред които и баща ми. В резултат на нейните показания съдът издава задочни смъртни присъди, но от напрежението аз се раждам преждевременно. В родилния дом тя решава да ме запише Аксиния, но за разлика от сестра ми, която е родена преди войната, аз се появявам на бял свят през 1942 година, когато България е във война, моето име е било смятано за руско и не са искали да ме запишат в регистъра. А всъщност името Аксиния е гръцко – идва от аксиос, достойна, и на български се среща като Достена. Накрая една сестра белогвардейка от родилния дом успява да ме запише след повече от седмица. Баща ми вече е избягал от концлагера в Еникьой и с трима души основава партизанската бригада “Чавдар”. Но с оглед обстоятелствата майка ме записва не с фамилното му име. В акта за раждане аз съм Аксиния Добрева Маринова, майка ми фигурира като Елена Пандова Стефанова, а баща ми – като Добри Маринов Добрев. Никъде не фигурира фамилията Джуров. Тук бих искала да добавя, че благодарение на фамилията Дървингови и предвидливия ход на майка ми да избегне фамилията на баща ми, когато ни арестуват през май 1944 г., не успяват да ни идентифицират като семейството на партизанския командир Добри Джуров и ни освобождават.
Кога станахте все пак Джурова?
През 1992 г. получих покана от Сорбоната да водя курсове за докторанти. За тази цел трябваше да подготвя и да изпратя документите на цялото ми семейство. С такава бюрокрация и в Съветския съюз не се бях сблъсквала. Получих писмо от френското Министерство на образованието и културата, в което ми пишеха, че аз не съм дъщеря на родителите си. По паспорт бях Аксиния Добрева Джурова, но по свидетелство за раждане – не. Започна една дълга сага, която приключи малко преди да си отиде баща ми (2002 г.). Но след дълги изпитания получих удостоверение, че Аксиния Добрева Джурова и Аксиния Добрева Маринова е едно и също лице.
Как избрахте професията си? Някой повлия ли ви за този избор?
Моята мечта беше да стана геолог, след това археолог, накрая – историк на изкуството. За това повлияха моят братовчед по таткова линия – диригентът Димчо Колев, проф. Петър Динеков и доц. Петър Илчев. Така започнах да изследвам връзката между текст и образ, което правя до ден днешен по средновековно изкуство.
Известна е студията ви върху творчеството на Димитър Казаков-Нерон. Как се запознахте с него?
В началото на 70-те години за първи път видях негови работи на “Шипка” 6 и веднага след това отидохме с мъжа ми в Пазарджик, той живееше там. Имаше ателие на тавана на една жилищна кооперация, в което не можеше да се влезе от прекалено много картини. Имаше дори заковани с огромни пирони на тавана. Бях толкова впечатлена от неговото необичайно изкуство, че оттук започна и нашата нестандартна връзка. След време, когато той се пресели в Божурище, където и в самото поле си направи ателие, осъществихме с Кеворк Кеворкян интервютата с него за „Всяка неделя“, филми и т.н. Нерон, както и Генко Генков не бяха хора от тълпата. Бяха си извоювали правото да говорят, да правят и да рисуват каквото си искат, защото ги смятаха за луди. Нерон го опознах по-отблизо, когато работихме върху филма за него с Жан-Мари Дро (френски режисьор и сценарист – б.р.), съветника на Андре Малро от поредицата „Художниците чародейци от Франция и от другаде“, в която бяха включени Хуан Миро, Френсис Бейкън, Марк Шагал. Заради Нерон тръгнахме по местата, където се е родил, рисувал, обичал.
Той обожаваше жената, величаеше я като богиня. Неговият бог беше неговата духовност, до която не даваше никой да се докосне. Ненавиждаше модела, който започваше да се налага през онези години, че всичко е стока. Аз съм откривала почти всичките му изложби, правила съм книги и филми, имахме много особена връзка. Когато се връщах отнякъде, първият, който ми звънеше и питаше какво съм донесла, беше той. Подценяваха го. Смятаха, че е неграмотен, а той имаше в къщата си изданията на “Скира” (италианско издателство – б.р.) за художниците, от мен вземаше книги и каталози. Беше жаден за знания. Ако видите картините му, може да откриете реплики от изкуството на Микена, да минете през траките, през Индия и Япония. Казваше, че като върви от тракийската гробница до Бояна, му идват мисли и сюжети, зарежда се. Не беше случаен човек.
Има ли друг български художник, на когото въздавате?
Иван Вукадинов е от този тип художници, които след време ще се свързват с България и с това, което Византия като послание ни е дала с покръстването на славяните. Той е човек, който носи нещо от мълчанието на египетската култура и интровертността на християнската. Другият художник е Атанас Яранов, който показва в нещата си синкретичната връзка между езичество и християнство. Неговата живопис е като хвърлен камък, отсечени мазки, напомнящи византийската икона. Статична, дълбока като послание. Тези тримата живописци – Нерон, Иван Вукадинов и Атанас Яранов, според мен са лицето на България. Като че ли с тях приключи това късно наше Средновековие и Възраждане и влиянието на иконната живопис, защото те успяха да я преработят, да усетят посланието на нашата традиционна култура и да намерят нейния модерен пластичен еквивалент. Неслучайно през октомври т.г. ще стане официалното приемане на картината на Иван Вукадинов “В памет на героите” във Ватиканските музеи. Един дългоочакван – близо 50 г., от художника акт.
Знаете ли, че сте по-известна със студиите си върху творчеството на български художници, отколкото с изследователската си работа върху древните ръкописи?
Обнародването на неизвестни средновековни ръкописи е много тежка материя за работа. Затова, като искам да си почина, правя материал за художник. Някои ме питат имам ли хоби. Ами да, имам хоби и то е съвременно изкуство. И когато го казах на няколко художници, те се засмяха – как така ще ти е хоби, ние мислим, че ти е основна професия. Аз си го запазих за удоволствие. Затова и поредицата от 7 тома – “Изчезващата памет – срещи по пътя” (2018-2020), които направих за художниците, са написани с любов, с въодушевление, с доброта и с обич към творците, с които съм се виждала. Не са включени всички, които познавам, а само тези, дали отпечатък върху мен.
Опитвали ли са да ви извадят от вашия красив свят, в който общувате с хора на изкуството? Да ви подмамят в политиката например.
Един-единствен път се опитаха. Но познават характера ми. Знаят, че не правя компромиси със свободата си. Имам безумно чувство за собствена свобода. По-скоро съм анархист, отколкото конформист. И не ставам за политика. Не могат да ме купят.
Бунтували ли сте се срещу правилата и порядките?
Много от художниците, за които съм писала, не бяха стандартните. Не бяха официозът. Това е мой избор, който се разминаваше понякога с официалната политика. Десет години бях завеждащ отдел във в. „Народна култура“ (1973-1983). В най-силния период на Съюза на художниците под председателството на Светлин Русев. Но три пъти си подавах оставката именно защото се опитваха да ме накарат да пусна нещо във вестника, с което не бях съгласна. След третия път напуснах. След това от Института по изкуствознание отидох в университета, приемайки поканата на проф. Николай Генчев, който заедно с поета Кирил Гончев по това време бeше в немилост във връзка с книгата на Желю Желев „Фашизмът“. С Николай Генчев създадохме Центъра по културознание, прецедент в Източна Европа. Събрахме в него елита на инакомислещите. В България нямаше дисиденти, имаше инакомислещи, хора, които пишеха между редовете. След 1989 г., когато се даде пълна свобода, беше трудно да смениш стила си. Преди това излезе списание „Индиго“, бе организиран първият хепънинг в двора на Софийския университет, развиха се алтернативни творчески групи като „Градът“ и т.н.
Някой ден ще кажете ли стига?
Човек много трудно осъзнава годините си. Не мога да си представя как изглеждам отстрани на тези години. Като се пенсионирах, продължих да ходя в центъра “Дуйчев”, на който бях директор от 1986 до 2010 г. Проф. Иван Дуйчев имаше желание да създаде този център към Академията на науките, но те отказаха и го прие СУ “Св. Климент Охридски”. В един от вариантите на завещанието бяха изредени имената на хората, които той упълномощи да отговарят за изпълнението му – Александър Фол, Велизар Велков, Маргарита Тачева, Георги Бакалов, Елена Коцева и моя милост.
