Вярата в красотата и изискаността на Словото, с което борави с респект и лекота, се отплаща на поетесата с признания и обещания
Фотография / Костадин Кръстев–Коко, Личен архив
Всичко в тези разкази е истинско – без търговски трикове, протяжни диалози и моден епатажен натурализъм. Това са майсторски поднесени откровения за разминаването, за несбъдването, за невзаимността – сложни територии, които търсачите на лесен успех старателно избягват – тя не носи пазарни лихвоточки, с които да се кичат социалните мрежи.“
Това е част от кратката анотация на четвърта корица на издадените (изд. „Захарий Стоянов“) през 2023-та разкази на Албена Фурнаджиева със заглавието на единия от тях на първа – „Белият цвят на тревата“. И може да бъде приета като част от обяснението на факта, че към сборника вече са проявили интерес поне три издателства във Великобритания.
Без да има специални намерения, Албена Фурнаджиева, която живее между Острова и България, дала прозата си за превод на проф. Дейвид Мосоп, носител на наградата на Съюза на преводачите в България за изключителен принос в областта на превода… И после, както самата тя споделя, нахално започнала да атакува издателските къщи в Англия. Като потвърждение, че съдбата обича смелите (и талантливите, бих разширила сентенцията), получила положителен отговор от три, едното от които от Кеймбридж, където живее. И преди да реши с кое да подпише договор за издаване и разпространение, пристъпила – пак така „нахално“ – към търсене на литературен агент.
Всичко това Албена, чийто път в литературата следя отблизо, ми разказва, докато е в София, за да получи плакет „Принос в развитие на културата“ и грамота за значим принос за развитието и популяризирането на българската култура и изкуство. Това я постави редом със знаменити творци – белетриста и драматург проф. Банко П. Банков, учения и белетрист член-кор. проф. Владко Панайотов, поета Венко Евтимов, поетесата Маргарита Петкова, критика доц. Петър Хаджинаков…
„Признавам, че бях окрилена, почувствах и приемствеността, и невидимата врата на съкровищницата от красоти, дарена ни в наследство, и отговорността да продължим нейното обогатяване, за да я завещаем на идващия български народ. Не знам как ще прозвучи, но имах усещането, че е нещо като да ти поверят ключ за бъдещето“, каза Албена, авторка на сборниците с поезия „Пясъчни рози“ (1996), „Немирници“ (2010), „Рисувам обич“ (2015), „Мечтатели“ (2020).
„Поезията, може би това са виденията на едно дете, разказани от старец“, написа големият Кирил Кадийски. Отнесено към Албена Фурнаджиева, определението описва вихреното ѝ въображение и любопитството към красивия изказ, към смисъла и формите, които словото може да сътвори, съчетани с широката ѝ информираност и култура, с двете висши образования – руска филология и право, и житейския опит. Тя продължава „да изневерява“ – по думите на Чехов – на основната си професия, юрист, със страстта си към поезията. И с желанието да пише за деца, за които пък по дефиницията на Корней Чуковски се пише като за възрастни, но по-трудно. Албена обаче се чувства готова да реди думите в красиви и вълнуващи истории за малки читатели и мечтатели – споделяла е, че пише книжка за приключенията на една Мида, която залепена на дъното на кораб, обикаля света. Защото на нея самата, родена и пораснала в Пловдив, винаги ѝ е бил любопитен подводният свят.
На въпроса дали подготвя нова стихосбирка отговаря, че нищо не прави на всяка цена. И ми изпраща
Рисунка в мрака
Блести зеница
В рамка от ресници.
И пламъчета от
Камината в сърцата.
Нека ви топли и вас по празниците. А аз ще се опитам да наваксам с четенето на книгите, които и Албена чете в момента, търсейки нишките, които свързват всичко – „Средновековното мислене“ на Умберто Еко и „Пътеводител в Библията“ на Айзък Азимов.
