За катарзиса на сцената и в живота, за известността, любовта и семейството поговорихме с една истинска дива, която не се смята за такава – интервю за DIVA! от 2017 г.
Талант. Интелект. Възпитание. Класа. Тя има всичко, което не може да се купи с пари. Оперна прима и звезда от световна величина, Александрина Пендачанска притежава и още нещо – огромна самокритичност или, ако използваме нейните думи, „ставам зла към себе си, когато сбъркам“.
Абсолютен перфекционист, Джиджи, както я наричат приятелите, никога не се отклонява от представата си за съвършенство. От 30 години мощното й вълнуващо сопрано и одухотворената й красота изпълват най-големите оперни сцени – Wiener Staatsoper, Theater an der Wien, Bayerische Staatsoper Munich, Большой Театр, Theatre la Monnaie Bruxelles, Palais des Beaux-Arts, Cologne Philharmonie, Theatre des Champs-Elysées, Berlin Konzerthaus, Paris Salle Pleyel, Edinburgh International Festival, Teatro Real de Madrid, и омагьосват най-изтънчената публика.
В репертоара си Александрина има точно 68 роли, а през последните години осъществи съкровеното си желание да влезе в кожата на Кармен и Лейди Макбет. Преди Коледа тя ще сбъдне още една своя мечта – да бъде Тоска пред родна публика в Софийската опера и балет.
Срещаме се в смръщен ноемврийски ден, малко преди Джиджи отново да замине за Париж, където през част от годината живее със съпруга си – журналиста и продуцент Найо Тицин, и двете им дъщери. А на мен ми се струва, че студеният следобед сякаш се стопля от този разговор за любовта – към музиката, към майка й, която много й липсва, и към мъжа, когото за първи път е целунала насън…
Това е разговор за щастието, което няма нищо общо със славата.
Александрина, какво означава да си истинска дива?
Истинската дива и представата за образа й са две различни неща.
Автентичната звезда приковава вниманието към себе си с един жест дори, с интонация, с поглед – тя е център на сцената и се ражда така. Няма нужда да претендира и да се прави на дива – защото или е такава, или не! Тя се случва там – в творчеството си на сцената.
Съвсем друго нещо е представата за образа на дивата.
За да заживееш в него, трябва да се посветиш единствено на себе си, да завихриш света около собствената си персона и стремежа към себеизява. Този образ обаче често не означава нищо. Много певици си въобразяват, че са „диви“ и постоянно влизат в тази роля само и само да отговорят на представата за нея. А в това има ужасна парвенющина и претенция. Изпитвам истинско и дълбоко презрение към този тип хора. И то не за друго, а защото самата аз съм била такова същество…
Така ли? Кога?
В младостта си. Не харесвам спомена за себе си от онези дни. Но когато си млад, ти преминаваш през един много арогантен период. И ако не го преодолееш, се превръщаш трайно в подобно същество.
Ти как се справи с тази арогантност?
С много работа! Арогантността е нещо като спасителен пояс, който те държи на повърхността и ти пречи да надникнеш в дълбокото, да осъзнаеш собственото си несъвършенство. Някои хора могат да се носят върху този пояс през целия си живот. За мен те са повърхностни и плоски. И не предизвикват любопитството ми.
А какви хора харесваш?
Интересни са ми личностите, изпълнени със съмнения. Арогантността и съмнението са две несъвместими неща.
Но как се съчетава съмнението в собствените ти способности със стремежа към славата?
Славата няма абсолютно никаква стойност за мен! Е, понякога прави живота по-удобен, но като цяло за мен е тежест. Не ми е приятно хората да ме разпознават по улицата. Не го казвам от излишна скромност – аз знам коя съм и колко струвам! Но обичам личното си пространство и държа на анонимността си. Не ми харесва да съм център на внимание, освен ако не е по работа – на сцената. Не съм социален тип. Предпочитам да съм сред приятелите си, в едно по-малко общество.
Както виждаш, аз съм един банален човек и въобще не отговарям на стандартната представа за звезда… Имам нужда от земни блага, от обикновени неща, от дома ми. Приятно ми е понякога да оставам и сама, да се разхождам из гората например. Истински обичам тези моменти. Защото самотата и самотността са различни неща. Аз почти никога не се чувствам самотна.
