Ангелина Александрова е преводач (името ѝ стои редом с тези на Светлана Алексиевич, Луси Уорсли, Мая Анджелоу, Aнна Политковская, Сергей Довлатов), редактор (трилогията „Нощта“, „Зората“, „Денят“ на Ели Визел, „Последната миграция“ на Шарлот Макконъхи, „Пинк Фройд“ на Жоро Пеев, „Убиец“ на Васил Панайотов), поет („15 ангела на върха на пръста ми”), майка на две пораснали момчета и каякар. Вместо кръв във вените ѝ тече Дунав – по бащина линия.
Ангелина ни превежда от езика на водата, а резултатът е чиста поезия.
Анге, защо се захвана с каяк, не е ли мъжко занимание?
Ами, мъжко. Защото най-накрая открих спорт, при който мързеливата хем мога да седя, хем да спортувам. Беше случайно, както обикновено стават нещата. Братовчед на бившия ми мъж беше национален състезател по каяк, сега вече е преподавател в НСА и треньор. Та покрай неговите занимания семейството му имаше и каяци, и връзки за още каяци.
За пръв път се качих в такова нещо преди… 22 години, по време на един 3-дневен отпуск на язовир Студен кладенец и аз, която имам огромен страх от вода и не мога да плувам, първо с единия, после с другия крак стъпих в предния люк на каяка (капитаните седят в задния, те са опитните, отпред са юнгите), закопчах си спасителната жилетка и така… вече толкова години.
А страха от водата преодоля ли?
Точно по време на това първо качване на лодка… гребем си ние с Павел, бившия ми мъж, през язовира и както е тихо и спокойно в един момент излиза вятър, насрещен, почват да се къдрят едни вълни, да заливат носа на лодката и аз го питам: „Паве бе, тук колко е дълбоко?” И той: „Какво значение има, ти и на метър можеш да се удавиш.” Значиии… с каква скорост закопчах спасителната си жилетка, още ми е смешно. Но факт, изобщо не мисля колко метра вода има под мен. Изобщо. Жилетката е голяма работа.
Щях да те питам дали от малка те влече и имаш вода в кръвта заради видинския ген, а то какво излезе…
А, моля ти се, аз съм ужас. Постоянно някой се опитва да ме учи да плувам и постоянно се проваля. На теория всичко ми е ясно, нали, отрицателна плаваемост, не знам си какво, дишане, ала-бала, ама не мога.
Каква е тръпката от каяка, има ли го желанието да контролираш природата, да я овладееш? Или обратно, да се отпуснеш по течението и да се оставиш водата да те води?
Ето, май това ми е връзката с Дунава. Много ми липсва голямата река, това усещане за универсум, което носи. Виждала съм Дунав в различни части на света и ми е адски особено усещането за дом, което ми дава присъствието ѝ – дали ще е в Унгария, в Румъния, в Австрия, абе това си е част от кръвоносната ми система.
Това усещане за себепреодоляване не ми го дава нищо друго. Това, че трябва да мислиш как да се движиш така, че да излезеш от тази, общо взето, канализирана маса вода, хем се движиш, хем си част от нея, много е особено. Преценката на силите, избягване на водовъртежите, пляскането на рибите отстрани, колониите с птиците по брега, колониите на хората по брега… И имаш време за себе си, за мислите си… Светът изглежда много различен, гледан от водата.
Реката дава различно усещане от това, което дава морето, поне аз така го усещам. Прибоят носи мъжка енергия, по-агресивна, но и циклична, докато реката е женска, по-мъдра и два пъти не можеш да стъпиш в нея…
С реката, общо взето, се нагаждаш и следваш нейния поток. И силата ѝ се осмисля постепенно, защото, нали, можеш и да не гребеш и да се носиш като дъска отгоре ѝ, ама не се знае къде ще те завлече.
Къде караш – по реки, по язовири?
И по двете. Има(ше) няколко национални регати – по Арда, по Тунджа, които минават и през язовири. Иначе по-интересно е по река, повече неща се виждат и всеки път водата е различна, излизат острови, скриват се, внимаваш за високите камъни, познаваш хубавите места за почивка по брега… Ние години наред ходехме да гребем в Родопите, на „Студен кладенец”, където си бяхме намерили чудно място за палатки, там ни беше база и оттам всеки ден в различни посоки. На язовир „Кърджали” е много красиво също, гребали сме и на „Широка поляна”, на Въча, на „Беглика”, „Жребчево”. А, и на „Копринка”, ама него някак си не го броя, защото ни е под носа в Казанлък.
