Антъни Хопкинс – смаян, че още е тук

Великият актьор като никой друг с неговата слава развенчава личността си в мемоарите „Справихме се, хлапе”

Мемоарите на Антъни Хопкинс „Справихме се, хлапе“, които излязоха у нас, издадени от „Рива“, са събитие на книжния пазар поне по три причини. Спомените и размислите на великия актьор са споделени с шокираща истинност за собствените му падения и грехове. Звучат толкова адекватно на езика ни, че веднага си даваме сметка за факт, често отминаван тук с някакъв тип равнодушие: преводачът със сигурност е съавтор. Може да скапе всеки текст, но може и да го превърне в наслада за ума. Точно както е направил Або с автобиографията на сър Хопкинс. И още нещо, което не се случва често, а когато се случи, също не прави кой знае какво впечатление на родната публика – българската премиера на „Справихме се, хлапе“ беше паралелно с международната. Както се прави по света.

Або, впечатляващ интелектуалец космополит, е лаконичен по темата – да, правата са спечелени на търг, както е обичайният протокол, но не, не е имал възможността да общува лично с Антъни Хопкинс. „Напоследък е все по-сложно да се срещаш с авторите. Преди години не беше така.“ И добавя, че не е сигурен дали би искал да седне на една маса със сър Хопкинс. Напълно в стила на цялата история.

Още от първите страници на необикновената изповед става ясно, че нейният автор залага на радикалност – започвайки да пише на 86, Антъни Хопкинс няма закога и закъде да подменя миналото. Разбира се, битието му далеч не може да се побере в 300 страници. Поне в половината от тях така здраво се очерня като мизантроп и алкохолик, че не ни хрумва да го подозираме в кокетство или поза. Майсторски маркира с по едно-единствено изречение цели драматични периоди, които биха могли фатално да преобърнат съществуването му. Първият от тях е, когато майка му, вече толкова изморена и отегчена от тежкия уелски нрав на баща му, споделя с все още невръстния Тони изкушението да си тръгне. Вторият е, когато самият той си тръгва от първата си съпруга след двегодишен кошмарен брак, защото, ако остане, на сцената ще има поне един труп.

Антъни Хопкинс е живата илюстрация на всяка психоаналитична теория, започваща и завършваща с тезата, че за всичко е виновно детството. Когато е на три, рони сълзи за изпуснат в дюните бонбон. На четири го изненадват с новината, че всички ще умрем. Още тогава започва да изпитва тревожност, обърканост и несигурност. Дълги години му се струва, че е неадекватен. Баща му Ричард Антъни Хопкинс го възпитава като войник – никакъв хленч, падаш, ставаш и продължаваш. Непрекъснато му повтаря: „Животът е труден, но не се предавай.“

Тони знае, че никога не е бил особено умен, и никога не е хранил напразни надежди, че ще поумнее. Преподавател го заплашва, че ако продължава да се държи като малоумник, ще стане клошар. Обещава си повече да не се сближава с никого, след като дори родната му майка го предава, съгласявайки се синът ѝ да живее в пансиона към училището, този „тухлен затвор“.

Още на 11 много му се отдава да разиграва палячовщини. Въпреки шамарите на учителите забавлява съучениците, блеейки като коза и овца. Сполучливо имитира всякакви звуци, влиза в ролята на Плашилото от „Магьосникът от Оз“ и на Борис Карлов като Чудовището във филма „Франкенщайн“. В гаднярското заведение е първата му среща с Шекспир – на училищния екран гледат „Хамлет“ с Лорънс Оливие. Предубедено предполага, че ще е тривиална скука. После се оказва неземно. Необяснима сила нахлува в същността му.

Единият му дядо е пекар с награди, който ходи на тайни сказки с Ленин и Троцки в Лондон. Другият изтъква, че е половин циганин. Заможните роднини на баща му наричат Тони проблемен. Въпреки това той знае наизуст десетте тома на детската енциклопедия – от Моцарт и Бетовен до Млечния път. Свири „Лунната соната“ и рисува. Чичо Еди, братовчед на баща му, пророкува: „Един ден ще шокира всички ни.“ Непознат индиец, на когото майка му Мюриъл дарява хляб и понички, след като баща му вече е затворил пекарната и не желае да отвори на странника, казва: „Един ден ще бъдеш известен в целия свят.“
В следващото училище, където редовно получава плесници зад врата, решава, че е най-добре да се прави на тъп и да носи некадърността си като медал на ревера. Библиотеката е любимото му място. Най-много обича да се изолира. След като обявява, че няма да гледа училищния спектакъл „Дванайсета нощ“, защото актьорите са слаби, един от учителите го кара да прочете стихотворение.

Той е на 17, когато баща му го провъзгласява за безполезен. „Безмозъчен впрегатен кон“ е само един от „комплиментите“, получени от Тони. Вярва, че ще надхитри всички със своята самодостатъчност, отстранена от действителността.

Първото му участие е във „Великденска пиеса“ – с една-единствена реплика. Има хубав глас и усет за драматичното, друга подготовка няма. Печели стипендия в колежа на Кардиф за музика и театър. Баща му не спира да повтаря: „Тъп си като пън“, а той не спира да отмъщава на всички, като ги игнорира брутално. Прецаква другите, като наказва себе си. След две години в казармата си търси работа по театрите. Приемат го в Манчестър. За кратко – виждат, че го бива, но няма техника. Напуска дори без да прибере последната си седмична заплата; ще го направи още няколко пъти. Девизът му е „Човек не трябва да позволява на копелетата да го потискат“. Случайно се качва на влака за Нотингам. Там влиза в някаква трупа, но е все така самотен и неспокоен. Учи в Кралската академия за театрални изкуства, но някъде тогава, в началото на 60-те, алкохолът започва да превзема битието му. Не ходи по купони, не се вълнува от „Бийтълс“ и „Ролинг стоунс“. Не задиря момичетата, които люлеят бедра в минижупи, дори възможностите за свободна любов не го интересуват. Първото му гадже, макар и само за шест месеца, е американка. Когато тя го зарязва, решава, че никога няма да срещне любовта.

Първият му сериозен ангажимент, вече като професионалист, е в театър „Финикс“ в Лестър. Следва Ливърпул. После го канят на прослушване в Националния театър – пред самия Лорънс Оливие. Приемат го в трупата през 1965-а. Първата му роля е на пратеника в „Отело“. Всяка вечер Лорънс Оливие му казва: „По-добре е, но можеш още.“ Играе Андрей в Чеховата „Три сестри“ в „Олд вик“, когато натаралянканият до козирката Питър О’Тул го вика на кастинг за филма „Лъвът през зимата“. И синът на пекаря заминава за Дъблин, за да снима с живата легенда Катрин Хепбърн. Съветът на Оливие е: „Просто скочи от ръба!“. „Не играй, бъди Ричард Лъвското сърце“, съветва го Хепбърн.