Откак свят светува, хората се вълнуват какво ще им донесе бъдещето. Жреци, оракули, гадатели, астролози и гледачки се опитват да дадат отговор на най-важния въпрос. Но дали наистина искаме да го чуем?
Изкушавам се да започна така: Произлизам от род с традиции във вещерството. Би било драматично, грабващо вниманието начало. Истината обаче е доста по-прозаична. Едната ми баба ме научи да разпознавам и да използвам билките и благата на природата. Другата гледаше на кафе. Ако трябва да съм честна, на нея дължа доста от шестиците си в училище и в университета.
Баба ми гледачката никога не е имала претенции да е гледачка, нито пък го правеше извън рамките на семейството. Напротив, беше изключително трезвомислеща и прагматична жена, зодия Телец, далеч от всякакви префърцунени езотерики и мистики. Получаваше ѝ се съвършено естествено и без много шум, сякаш черпи сили и информация от самата земя. Вареше си турско кафе всяка сутрин, това си беше нейният обикновен делничен ритуал. После го изпиваше бавно, докато си мисли за нас, близките ѝ, за нашите проблеми и дилеми. Захлупваше чашата да се отцеди хубаво – още ми е пред очите нейната бяла, разлата, леко нащърбена чаша с червени цветчета – след това се взираше в нея и казваше какво вижда. Често това бяха числа – безпогрешно отгатваше кои въпроси ще ми се паднат на изпитите, пък и оценките, които ще получа. Хайде, прочети си още веднъж пети и петнайсети въпрос, ми казваше, а аз ги прочитах още два пъти, без изобщо да го поставям под съмнение. Виждаше и други неща – фигури, пътища или черни буци от мъка. Не ни омайваше надълго и нашироко с приказки и предсказания, просто казваше какво вижда – някакви нейни си неща, които ние не успявахме. Казвала ми е, че понякога си затваря очите и пред тях като на филм минават хора, места и събития. Преди да почине, виждаше покойните си роднини. Три години след смъртта си продължава да ми се явява насън поне веднъж седмично. Ей така – да си поговорим, да се прегърнем, а понякога и да ме предупреди. Всъщност сега я виждам по-често, отколкото приживе. С нея си имаме специална връзка.
Не си спомням кога точно се появи у мен
интересът към необяснимото
Мисля, че винаги го е имало. Избуя през пубертета, който съвпадна с политическите промени и наводняването на пазара с всевъзможна езотерична литература (в голямата си част боклучава). През двайсетте ми години вече беше грижливо подхранван и култивиран. Минах през Уика, херметизъм и Кабала, запознах се с Кастанеда, Кроули и Кейси, поглъщах алчно всичко, което можеше да ми даде отговорите. На този етап интересът ми беше теоретичен и предимно културологичен. Не обичах турско кафе и не ми хрумваше да се опитвам да гадая. После приятелка ми подари Таро – първата отпечатана у нас колода с илюстрации на Чавдар Гюзелев. И нещата рязко се промениха.
Разглеждах картите с непознати за мен рисунки и се изпълвах с необяснимо страхопочитание. Нещо много древно, хилядолетно, ме гледаше от тях, въпреки че илюстрациите бяха съвременни. Реших да ги изпробвам, в началото на шега и игра, и гледах на себе си и на приятелките си. Нищо особено не се случи първите няколко пъти. Редях картите, четях прилежно значенията и тълкуванията и сякаш това беше всичко. Постепенно обаче се улових, че все по-рядко посягам към книжката. Не защото бях запомнила кое какво е, а защото започвах да говоря неща, които не знаех. Вглеждах се във фигурата, тя се размазваше леко, а главата ми сякаш се изпразваше от всякакви мисли… за да се напълни отново с непозната информация. Сеансите ми ставаха все по-дълги и подробни, а предсказанията ми се сбъдваха. Познатите ми започнаха да ми водят свои познати. Те пък – свои. В интерес на истината най-много познавах на тях – на хората, за които не знаех абсолютно нищо. Когато гледах на себе си или на близките си, винаги имаше риск от изкривяване на тълкуванията в посока на желаното, наместване и боравене с фактите, макар и не нарочно. При външните всичко това го нямаше. Единствено чист поток информация, който идваше при мен в състояние на ръба на транса.
Юнг казва, че символите в Таро са архетипни изображения, които имат способността
да отключват подсъзнанието
и да предсказват бъдещето, като използват целия опит, който човечеството някога е натрупало (това го научих малко преди да започна да пиша този текст от статия, случайно появила се в нюзфийда ми). Аз го наричам по-просто – включване в общия информационен поток. Ако някога ви се е случвало да установите, че знаете нещо, което няма откъде да сте научили, значи разбирате за какво говоря. Едно особено състояние, в което сякаш виждаш нещата отгоре и всички елементи на пъзела се подреждат толкова логично, че започваш да се чудиш как не си го забелязал досега.
Постепенно в заниманията ми с Таро започна да се прокрадва нещо, което ме плашеше. Беше пристрастяващо. Имах усещането, че картите започват да ми се изплъзват и вече не аз ги владеех, а те владееха мен. Наложих си да гледам все по-рядко и по-рядко – така, както човек отказва дрога. Когато забременях, спрях окончателно. Нещо ме караше да не искам да смесвам енергията на картите с тази на детето, което растеше в мен. След като родих, отново не посегнах. Казвах си, че ще го направя пак някой ден, когато порасне достатъчно, за да се откъсне и да е самостоятелен човек. Междувременно практикувах други, по-малко плашещи методи – И-Цзин, махало или по-мързеливото гадаене по книга. Когато синът ми стана на седем години, реших, че моментът е дошъл. Извадих тестето, разстлах го пред себе си, погледах го известно време… и го прибрах. Още си седи там, в дъното на шкафа, увито в копринен шал. Сърце не ми дава да го изхвърля въпреки всичко.
По това време започнах да си давам сметка, че всъщност не искам да знам какво ми готви бъдещето. Не искам да храня излишни надежди, нито пък да живея в страх от някакви хипотетични беди. Ако нещо е неизбежно, то ще се случи с или без моята информираност. Всичко останало е въпрос на избор, на решения, на действия, ден след ден.
Все още виждам в бъдещето – този път без никакви помощни средства. Предпочитам да го наричам комбинация от силна интуиция и логическо мислене – звучи някак по-нормално. Като повечето жени страдам от проклятието на Касандра и често ми се налага да си прехапя езика, за да не изрека онова „Казах ли ти аз!“, докато хората около мен весело вкарват в крепостите си Троянските коне, а малко след това оплакват катастрофата. Избирам си да се опитвам ежедневно да не бъда толкова черногледа и да вярвам в добрите развръзки, но вътре в себе си да съм подготвена и за лошите. Избирам си да съм напълно убедена, че новата година ще е по-добра от старата, макар да знам, че е нелепо. Но каквото зависи от мен – ще го направя. А бъдещето може да прави каквото си иска.
