По случай 135 години от рождението на португалския модернист Марио де Са-Карнейро, близък приятел на гениалния Фернандо Песоа, публикуваме откъс от знаковото произведение „Изповедта на Лусио”, включено в „Избрана проза” от Марио де Са-Карнейро (Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов”, 2021) в превод на Вера Киркова.
Във въведението към книгата акад. Иван Гранитски, нарекъл автора „певец на мистичната еротика”, посочва, че „тази проза издава тънък усет за детайла и великолепна способност за наблюдателност”, а цялостното творчество на Марио де Са-Карнейро определя като „драматично отрицание на унифициращата баналност на всекидневието”.
*Заглавието е на редакцията
На сцената се появиха три танцьорки. Бяха с пуснати плитки. Червени блузи обгръщаха телата им, като оставяха гърдите свободно да се полюшват. Ефирни газени воали се спускаха от кръста им. Коремът, между блузата и воала, оставаше открит като пояс от гола плът. На него имаше изрисувани някакви символистични цветя.
Балерините започнаха да танцуват. Бяха боси. Кръжаха, скачаха, скупчваха се, оплитаха се, хапеха устните си…
Първата беше с черна коса и блеснала като слънце кожа. Краката ѝ, изваяни от светла зора, се плъзгаха в сияен ореол, а там, съвсем интимно горе, плътта им беше такава, че ти се приискваше да впиеш зъби.
Но това, което ги правеше така вълнуващи, бе ясно породената от тях носталгия по голямо синьо езеро с кристална вода, в която сякаш се бяха топвали, боси и любовни, в някоя лунна нощ.
Втората балерина имаше типичното за съзряваща перверзница тяло. Слаба, но с добре очертани гърди, пепеляворуса коса, предизвикателно лице и чип нос. Краката ѝ, по мъжки твърди и с очертани мускули, предизвикваха брутални желания да бъдат хапани.
И накрая третата, най-смущаващата, бе едно студено девойче, много бяло и много вяло. Неговата слабост и мъртвешки крака пораждаха мисли за болест и мистицизъм.
Танцът следваше своя ход. Малко по малко движенията се ускориха, докато накрая с един спазъм устните им се сляха и след като бяха разкъсани всички воали и гърди, кореми и интимни части останаха открити, телата им се смесиха, агонизирайки в порочни извивки.
Завесата се спусна бляскаво омиротворена…
После ни се представиха и други великолепни картини: голи танцьорки, преследващи се в басейна и наслаждаващи се на сексуалната привлекателност на водата, необикновени балерини, разпръскващи аромати, от които фантастичната атмосфера в залата се замъгляваше до изнемога, апотеоз на скупчени голи тела, пищни видения от ярки цветове, главозамайващи тръпки, копринено-кадифени симфонии, виещи се около голата плът…
Но всички тези чудеса, които наистина бяха невероятно перверзни, не ни възбуждаха физически, не пораждаха похотливи животински страсти, а по-скоро духовен копнеж – жарък и същевременно необикновено нежен и очарователен.
В нас се разливаше усещане за прекаленост.
Ала нашият душевен делириум не бе предизвикан само от сладострастните видения. По никакъв начин. Витанията ни бяха породени от цялостното чувство, наподобяващо онова, което изпитваме, докато слушаме възвишена партитура, изпълнена от майсторски оркестър. И чувствените картини имаха стойност само като инструменти от оркестъра. Останалото: светлини, аромати, цветове… Да, всички елементи се смесваха във великолепна неделимост, която, разраствайки се, проникваше в душите ни и която единствено душите ни трескаво предусещаха като дошли от бездна вибрации. Всички бяхме душа. Нашите плътски желания идваха изключително от душите ни.
Но всичко бледнееше пред последното видение:
Светлинните лъчи станаха по-многобройни, по-остри и проникващи. Започнаха да струят от високия купол. Завесата се дръпна и откри неясна азиатска епоха… Под звуците на някаква далечна, тежка и неравна музика се появи тя – червенокосата… И започна да танцува…
Обгръщаше я бяла туника с жълти ивици. Косите ѝ се спускаха в див безпорядък. Ръцете и босите ѝ крака бяха обсипани с фантастични скъпоценности…
Ах, как да изразя нейните тихи, влажни, студени като кристал стъпки; шепота на прибой, който се разнасяше от развълнуваното ѝ тяло; вкуса на алкохол върху фино позлатените ѝ устни – цялата хармония в нейните жестове; целия неясен хоризонт, смътно роден във вихъра…
Междувременно в дъното в някакъв скрит олтар лумнаха пламъци…
Порочно бавно туниката ѝ се плъзгаше надолу, докато изведнъж в приглушен екстаз се свлече в краката ѝ… Ах! В този миг пред лицето на чудото, което ни прониза, не можахме да сдържим нашия вик на изненада…
Ефирното ѝ голо тяло ритуално се издигаше като нещо нереално сред хилядите вълшебни проблясъци. Както устните, така и връхчетата на гърдите и слабините ѝ бяха позлатени с някакво болезнено бледо злато. Тя се виеше в аленото тайнство, сякаш искаше да се отдаде на огъня…
Но огънят я отблъскваше…
Тогава като последна проява на перверзност тя отново грабна воалите и се покри. Единствено златните ѝ слабини останаха открити като някакво ужасяващо цвете от плът, гърчещо се в кървава агония…
Тя бе победителка. Около нея имаше само пламъци…
И отново разбулена, жарка и свирепа скачаше сред огнените езици, раздираше ги, събираше ги накуп – притежаваше целия хипнотизиращ огън около себе си.
Най-накрая, задоволена след някакви странни припадъци, с чуден скок подобно на метеор – на червен метеор – падна в нежната сивкава синева на осветеното от безбройни скрити лампички езеро.
Това бе апотеозът:
Цялата синя вода, приемайки я, стана огненочервена. Развълнува се. Пламна от проникналия в плътта пожар… И в стремежа си да го потуши обсебената се гмурна като гол звяр… Но колкото по-дълбоко се спускаше, толкова повече пламъци имаше около нея…
… Докато най-накрая като по чудо огънят угасна, превърна се в злато, а мъртвото ѝ тяло символично остана да се полюшва върху позлатените води – спокойни и мъртви като нея…
