Богдана Карадочева: Знам, че Господ ме обича много!

Богдана Карадочева ме посреща в уютния си, обзаведен с вкус дом, в който живее със съпруга си – композитора Стефан Димитров. Прозорците на големия хол гледат към осветения булевард „Витоша“ и разкриват прекрасна гледка към най-хубавата част на София. По стените естетски са подредени картини на съвременни български художници. Къщата ухае на масло, защото по това време на годината певицата по традиция приготвя баклава по класическа рецепта.

Включвам диктофона, а Богдана се настанява на дивана до пианото, отрупано с икони. Огромните й зелени очи блестят над неизменните й перли. Признавам, че се смущавах да застана срещу звезда от нейната величина, но тя бързо стопява притесненията ми със скромността и безупречното си възпитание. Под благия й алтов глас усещам мъдростта и вродения й аристократизъм.

В ушите ми все още звучи последната й песен по стихове на Маргарита Петкова и музика на Стефан Димитров, която тя изпя на традиционния предколеден концерт в НДК: „Когато този свят ме гледа строго/ Как ритам топка с двамата си внуци/ Аз знам, че Господ ме обича много/ И затова не ми пука.” Красиво, нали? Богдана умее и да те стопли, и да те усмихне само с един куплет. Този неин талант си личи и в нашия разговор. Разговор за обикновените неща в живота на една необикновена жена.

Песните

Песните ни със Стефан са написани по стихове на поети. В тях има смисъл, драматургия, случки, послания. На тях хората са се влюбвали, разлюбвали, женили, развеждали, преживявали… Случвало се е дори да ми се обадят от болница, за да ми кажат, че са се спасили с някоя от нашите песни. Това са шлагерите на поколението ни. Разкази за нещата от живота.

Естетиката

Бях на фантастичния концерт на Шарл Азнавур в София. Каква естетика, какво присъствие, какво обаяние, каква енергия излъчва този човек! Божествен артист! Ето такива са моите разбирания, моят вкус и моята младост.

Сцената

Тя е бездна.Излизаш и не знаеш какво ще ти се случи. Може да ти падне гласът, да „киксираш” (да изпееш грешно тон –  бел.ред.), да се спънеш, дори да умреш! Не е лесно. Никак. Особено на сцената на Зала 1 на НДК, която не обичам, защото е неуютна. Би трябвало поне да има някакъв декор, който да помага на изпълнителите.

Запознанството

Любовта ни със Стефан Димитров не е много дълга. Само трийсет години!

С него всъщност сме съученици. Бяхме заедно в 127-мо училище, отсреща на ул. ”Парчевич”.

Баща ми беше търговец, имаше магазини за кожи. Единият беше точно до училището, а на витрината му стоеше грамаден тигър. Очите му светеха.

След 9 септември 1944 г. вкараха татко в лагер и го убиха. По онова време бях ученичка и когато трагедията се случи, съучениците ми започнаха да шушукат зад гърба ми. Тогава Стефан стана от чина си, дойде до мен, хвана ръката ми и каза: „Аз пък нямам майка.” Стана ми топло на душата. Бяхме само 11-годишни.

По-късно, по стечение на обстоятелствата, се наложи да се местя в различни училища. Загубихме дирите си… А на един „Златен Орфей” ми казаха: „Ще те запознаем с много надежден млад композитор.” Веднага разпознах моя съученик Стефан! Първата ни обща песен беше „Обикновените неща”.

Любовта

Със Стефан първо бяхме много близки приятели. Знаехме всичко един за друг, включително за гаджетата си. Дори веднъж го сгодих, преди да се ожени. После пък аз се омъжих. Междувременно работехме заедно и изведнъж… нещо се случи, неизвестно как. Беше химия, не го решихме ние. Събрахме се, когато той вече имаше дъщеря, а аз – син. Преди това обаче никога не ми е минавало през ума, че може да бъдем двойка.

Днес се разбираме за генералните неща, а за останалите се търпим. Ние сме и най-големите си поддръжници, и най-големите си критици. Когато Стефан напише нещо и на мен не ми прозвучи добре, веднага му казвам: „Това не ми харесва!” В първия момент той ми се сърди, но малко след това признава: „Да, права си!”  Понякога пък е негов ред да ми заяви: „Отвратително си го изпяла!” Веднага отговарям: „Да бе, да. Ти ще ми кажеш!” След което разбирам, че е прав, и поправям грешката си. Това е полезна, градивна критика. Ние сме творци, които се допълват.

Семейството

Гордея се със сина ми, много сериозно момче е. Отговорен човек. Лъчезар завърши кинорежисура, снима един филм, сега работи по нов. Имам двама внуци – Дими и Бобо, те са моята радост и гордост. Единият е на 8 години, другият на 6. Много са сладки. Двама барабанисти! Учат в музикалното училище специалност „Ударни инструменти”.

Според мен семейството е много важно, ако не и най-важното. Каквото чуеш вкъщи, това ти остава за цял живот. Едно дете трябва да слуша всякаква музика. Да знае кой е Бетовен, кой е Моцарт. Да чуе Азнавур, ако щете. И на тази база да прецени каква музика му доставя удоволствие и какво иска да слуша. 

Spread the love
More from Вида Пиронкова
Кирил Хаджиев-Тино: Ако ще казвам нещо, да има какво
След „вечното лято”, което Тино си подарява, е време да завърши новата...
Read More
0 replies on “Богдана Карадочева: Знам, че Господ ме обича много!”