Уютът
Вкъщи обичам да приготвям мои любими неща. Добра кулинарка съм. Готвя често, а една жена ми помага. На Бъдни вечер е традиция да се събираме у дома. Правя знаменития ми боб и сармички, поднасям баклава. На Коледа винаги приготвям пуйка с кестени. Иначе каква Коледа ще е?!
Приятелите
С Васил Найденов сме много близки приятели. Чуваме се почти всеки ден. Много го обичам! Той е страшно почтен и понякога си пати от това, както и аз…
За съжаление, много от приятелите ми вече ги няма. На небето са. Отидоха си Вили Казасян, Борето Карадимчев, Найден Андреев, Боян Иванов, Борислав Грънчаров, Катето Филипова. Липсва ми много и Емил Димитров – този гениален човек, който беше един от най-близките ми!
Оредяват, оредяват редиците… Много тъгувам за приятелите. Никога не изтривам телефонните им номера от апарата си, защото си мисля, че един ден ще се чуем пак. И ги сънувам. Насън общувам с тях, а с майка ми си говоря почти всяка нощ. Тя беше стожер на семейството.
Най-често обаче сънувам Боян Иванов, защото той бе част от семейството и дома ни. Една година точно по Коледа изяде цялата тава с баклава! Развиках му се, че ще умре, защото имаше диабет. А Боян спокойно ми отговори: „Ще си сложа тройна доза инсулин и нищо няма да ми стане!”
Маргарита
Маргарита Петкова е любимата ми поетеса и автор на текстове. С нея сме заедно от трийсет и няколко години. Страхотна е! Понякога работим по телефона, друг път тя идва вкъщи и пишем заедно. Докато не намерим точната дума, често не спим по три дни и три нощи.
Помня добре как се запознахме. Навремето прочетох едно нейно стихотворение в списание „Септември”. Тогава си казах: „Боже, коя е тази жена, която мисли като мен?” Оказа, че е от София, но е омъжена и живее в Долна Митрополия. Веднага се отправих натам.
Станахме близки. Аз съм нейна кръстница. После кръстих и дъщеря ѝ, и внука ѝ. Много я обичам и ѝ се възхищавам, защото тя е типична градска жена, както и Миряна Башева. Имам много песни по стихове и на двете.
Понякога самата аз се опитвам да пиша текстове. Например „Там, преди сто лета”, която Васил Найденов изпя. През годините съм изпълнявала песните на много талантливи композитори – Найден Андреев, Тончо Русев, Борис Карадимчев, Вили Казасян. Благодарна съм на всички.
Съдбата
Младите не приемат професията на музиканта като съдба. За тях тя е сезонно забавление. На следващата година може да правят нещо друго – например да се занимават с бизнес, защото от него повече се печели. Освен това трудно могат да изградят образ в една песен, дори да я направят своя.
За певците от моето поколение обаче музиката беше съдба! Избрана и желана.
Родителите ми много обичаха симфонична и оперна музика. А аз бях напористо и любопитно дете и настоявах да присъствам на всички спектакли, на които ходеха. Баща ми беше приятел с Атанас Маргаритов, Асен Найденов и Руслан Райчев и ме вкарваха през оркестрината. Бях научила арии на Кармен, на Азучена. Постоянно ги пеех. Мечтата на майка ми беше да стана оперна певица. Заведе ме при няколко педагози и те казаха: „О, контраалт, много рядък глас, това дете непременно трябва да учи пеене!”
Когато обаче бях 14-годишна, отидох на концерт на „Студио 5” с Вили Казасян. Излязох от публиката и изпях една френска песен, защото съм франкофон. А Вили каза: ”Хайде!” Така реших съдбата си сама.
Дисциплината
Да си певец, е много трудно, но хората не си дават сметка през какво минаваш. Казват: „Тя пее? Много важно!” А ти трябва всеки ден да си в кондиция. Освен като глас и като настроение, защото публиката не се интересува от личните ти преживявания. Дори да си изминал хиляди километри, косата ти трябва да е направена, дрехата – изгладена, главата – високо вдигната. Това е страхотна умора и отговорност. Дори в ежедневието си не мога да си позволя да съм неглиже, защото живея на бул. „Витоша“.
Името
Не ми тежи, че хората ме разпознават. Понякога дори е удоволствие – в такситата, на опашката в магазина. Но мразя, когато медиите започнат да се ровят в личния ми живот. Защото всеки от нас е отделен свят с дълбоки преживявания. Никой не може да бъде съдник на другия! И не трябва да бъде.
Суетата
Напоследък съм повече жена, отколкото певица. Вече не пея всеки ден както едно време. Но не съм капризна. И изобщо не съм суетна. Слагам малко червило, малко руж. Това е! Имам бръчки и си ги обичам, защото те са си мои преживявания. Онова, което една жена излъчва, е по-красиво от грима или ботокса. А ставаме най-красиви, когато обичаме и сме обичани.
Съмнението
То е най-важното за един творец! Ако си убеден, че това, което правиш, е много добро, значи си наистина глупав. Поне аз винаги си казвам: „Това май можеше да стане по-хубаво…”
Настоящето
Съвременният живот е имитация. Живеем в ужасно нервно време. Не само у нас, а в световен мащаб. Конкретно нашата нация много изпростя. Превърнахме се в една голяма чалгаджийница…
Бъдещето
Не правя планове за бъдещето. Бих искала просто да сме живи и здрави, да живеем без сътресения. Само за това се моля на Господ всеки ден. Ако успея да направя и един нов албум, бих била много доволна. Хубаво е човек да изкаже желанията си на глас, защото така започва да ги сбъдва! Но чак да правя планове… Освен да се влюбя и да стана за посмешище на стари години! Е, няма нужда.
