И на 81 у нея няма никакъв намек, че може да бъде жертва на възрастта, на мъжете или на здравето
Най-новият филм с Катрин Деньов вече е по кината на Франция. „Йокай – светът на духовете“ на сингапуреца Ерик Ху, известен с поетично-емоционалните си творби, е между комедия, драма и фентъзи, какъвто е и самият живот. Но историята му отива още по-нататък – в отвъдното, за да изследва деликатно темите за любовта преди и след смъртта, за паметта и прераждането през погледа и душата на Клер. Прочута певица, тя заминава за Япония за последен гастрол. Излиза на сцената в рокля, цвят фуксия, с меланхоличен вид, който подсказва, че осъзнава края може би не само на кариерата си. Концертът приключва, приключва и животът ѝ на земята. След шоуто умира някак бързо, сама, в бар, падайки и удряйки главата си. Но Клер се завръща като дух – присъства или отсъства, никога не е ясно къде може да се окаже артистка като нея, дали в ада или в рая, но в крайна сметка това няма никакво значение. Важното е, че пред Клер неочаквано се открива задгробно съществуване, където я очаква Юзо, един от най-големите ѝ фенове, изигран от Масаки Сакаи, познат на публиката от култови японски сериали. Ютака Такеноучи, друг харизматичен актьор, звезда в Азия, е в ролята на загадъчния водач в пътешествието в мистериозната вселена, населена с йокай – духовете от японския фолклор.
Още преди да умре, Клер споделя как е успяла да се качи на артистичния Олимп, а Катрин Деньов би подписала откровенията ѝ като свои. „Случва се, това е всичко. Трябва да чуваш музиката по един или друг начин. Или стигаш до някъде, или не. Имах късмета да го разбера. Вярвам, че нещата понякога се случват и ние не можем да ги контролираме. Едно е музиката да е дар, съвсем друго е да се развиваш, нищо не може да се постигне, ако не се посветиш“, категорична е Деньов пред Филип Лансон от „Венити феър“.
Пак в техния разговор уточнява, че героинята ѝ от „Шербургските чадъри“ от 1964 г. се казва Женевиев Емери, а сега певицата в „Йокай – светът на духовете“ е Клер Емери. И двете – и Клер Емери, и Катрин Деньов, нямат илюзии: „Когато нещо е приключило, означава, че е приключило. Завесата е спусната.“
„Йокай – светът на духовете“ е за почитателите на интелектуално-съзерцателните ленти, а Деньов е завладяваща в тази метафизична притча, казват критици. Тя е затрогваща в микса от жанрове, наситен със символики и метафори, но и със страсти. Ерик Ку създава амбициозен и необикновен филм, който обещава различни емоции на зрителите, любопитни да изследват общуването между двата свята. Именно преди премиерата му Катрин Деньов разговаря с Филип Лансон, журналист и автор на книги, които тя харесва. „У нея няма никакъв намек, че може да бъде жертва на възрастта, на мъжете или на здравето“, не се колебае Лансон и описва кафенето, в което се срещат, и хората, които идват да поздравят звездата, въпреки че нейната дистанцираност е пословична.
„Не съм студена, понякога съм резервирана. Държа на разстояние прекалено агресивните, живеем във времена на истинска лудост, в които всички знаят всичко за всеки. Нужно ли ни е това? Отвратените от себеподобните стават все повече“, коментира преди време Деньов по повод силно преувеличените слухове за „ледената кралица“. Тя е цялата във фразата: „Винаги съм учудена, когато хората говорят за психоаналитика си на вечеря, толкова е лично.“
Франсоаз Дорлеак – липсващата половина
Пред Филип Лансон актрисата се връща към най-ужасния момент от живота си – смъртта на сестра ѝ. Потъва в неописуема скръб, затваря се в черупката си, само на 23 е, не знае как да се справи с мъката. Красивата и талантлива Франсоаз Дорлеак, на която всички обещават грандиозно бъдеще, е изключителна опора на по-малката Деньов. Неслучайно отчаянието никога не напуска Катрин, тя някак свиква да живее с него.
Стотици пъти са я питали с какво щеше да се занимава, ако не беше избрала да е актриса. След този въпрос винаги идва следващият, зададен или не: щеше ли да се посвети на киното, ако Франсоаз, изгряваща звезда в седмото изкуство, не беше загинала в катастрофа едва на 25. „Вероятно щях да бъда археолог“, отговаря Катрин.
„Отлично си спомням момента, в който научих за смъртта на Франсоаз. Снимах в комедията на Мишел Девил „Бенжамен или спомените на един девственик“, гледах го наскоро по телевизията – с Мишел Пиколи и Пиер Клементи. Собствената ми роля не я помня чак толкова добре, мъжките образи ме впечатлиха. Баща ми се обади по телефона, но не разбрах, че е той. Не успях да разпозная гласа му. Пиколи беше този, който…
Всеки ден мисля за Франсоаз. Всяка вечер. Нейна снимка е на бюрото ми – не е от времето, когато стана актриса, но е толкова истинската Франсоаз. Младо момиче, млада жена. С толкова красиви устни, с две малки трапчинки и сладък поглед.“
Заради интереса на Франсоаз към хореографията Катрин обича да чете „Танцьорката“ на Патрик Модиано. „Напомня ми толкова много неща, жестове, навици, защото сестра ми често танцуваше. Чехлите ѝ… Много обичам тайната, която остава в края на книгата.“
Толкова страдание Деньов не пожелава и на най-големия си враг. „Дали ще се измъкнеш от бездната, зависи най-вече от хората около теб. Децата ми винаги са ме спасявали от абсолютното страдание, от желанието да абдикирам от живота. Бях доста млада, когато ги родих – и в това е моето щастие. Те са противоотровата. Когато някой около теб е нещастен, винаги ти се иска да го прегърнеш, да го успокоиш, да го обичаш.“
Сега, вече на 81, Катрин Деньов не заема поза на праведница със задна дата. Спомня си щурите купони на 60-те като от „Братовчедите“ на Клод Шаброл – във филма студенти от парижкия бомонд се отдават на рисково-алкохолен разгул. Разказва, че момчетата и момичетата от компанията, в която се движат тя и тогавашният ѝ партньор Роже Вадим, си позволяват да говорят и да правят какво ли не – както най-доброто, така и най-лошото, без никаква ангажираност и мисъл за следващия ден. „Между тях нямаше установени личности.“ Още тогава изпитва ужас от толкова разкрепостеност, но е казвала, че като всички останали и тя не е застрахована от срив. „На публиката понякога ѝ харесва да види идолите си на дъното.“
